— Не мога да те заведа никъде. Дори да разполагах с кола, тук няма бензин. От селото би трябвало да тръгва автобус веднъж дневно, ала не е сигурно.
Момичето я увери, че съвсем скоро ще си тръгне.
— Че къде ще отидеш? При мъжа си?
— О, не!
— Къде тогава?
Момичето побутваше с пантоф един от камъните на цветната леха пред пейката, брадичката й висеше почти до гърдите.
— Зара.
Алийде се стъписа. Та тя си казваше името.
— Алийде Тру.
Момичето спря да бута камъка. След храненето ръцете й отново се бяха вкопчили в ръба на пейката, сега отпуснаха хватката си. Главата й се повдигна леко.
— Приятно ми е да се запознаем.
Зара търси правдоподобна история
1992, Западна Естония
Алийде. Алийде Тру. Ръцете на Зара отпуснаха хватката си. Алийде Тру бе жива, стоеше пред нея. Алийде Тру живееше в тази къща. Ситуацията изглеждаше по-непривична и от езика в устата на Зара. Смътно си спомняше как бе успяла да намери верния път с неговите сребърни върби, но не и дали изобщо бе осъзнала, че бе открила правилната къща, дали бе стояла посред нощ пред портата, без да знае какво да стори, дали бе помислила да изчака до сутринта, за да не се плашат домашните от среднощния гост, дали бе опитала да се добере до обора, за да поспи, дали бе надникнала в кухнята, без да дръзне да почука на вратата, дали изобщо бе обмисляла да похлопа, дали бе мислила за каквото и да било. Когато опита да си припомни, болка прободе главата й, та се съсредоточи върху настоящия момент. Не си бе подготвила план как да постъпи, след като пристигне, камо ли пък, в случай че срещне Алийде Тру на двора на търсената къща. Не бе успяла да размишлява чак дотам. Сега се налагаше да опита да се справи по-нататък, да надвие паниката, макар тя само да чакаше сгоден момент да я сграбчи, не трябваше да мисли за Паша и Лаврентий, а да се осмели да бъде тук и сега, да се срещне с Алийде Тру. Трябваше да се вземе в ръце. Да бъде смела. Да си припомни как се общува с хора, да измисли начин да подходи към стоящата пред нея жена. Лицето й бе описано от ситни бръчици и деликатни костици, ала на него не личеше изражение. Ушните й миди бяха удължени, а на тях се поклащаха камъчета на кукички, инкрустирани в злато. То червенееше. Ирисите й изглеждаха сивкави или синкавосиви, в ъгълчетата на очите й личеше воднист секрет. Зара не смееше да погледне по-високо от носа й. Алийде бе по-дребничка, отколкото си я беше представяла, направо мършава. Вятърът донасяше лъх на чесън.
Нямаше много време. Паша и Лаврентий щяха да я намерят, не се и съмняваше. Но това тук бе Алийде Тру, тази беше къщата. Дали би склонила да й помогне? Трябваше да я въведе в ситуацията по най-бързия начин, ала не знаеше какво да каже. Главата й ехтеше празна, макар хлябът да бе прояснил съзнанието й. Спиралата пареше в очите й, чорапогащникът бе съсипан, смърдеше. Глупаво бе да й показва синините, сега жената я мислеше за момиче, което винаги е готово за неприятности или си проси боя. Момиче, сторило нещо лошо. Ами ако жената бе същата като онази бабушка, за която й разказваше Катя, онази, дето наподобявала Оксанка, дето работела за мъже като Паша, пращала момичета в града при мъже като Паша. Откъде да знае. Някъде в тила й прозвуча присмех, гласът на Паша, който напомни на Зара, че такава глупачка като нея не е способна да се справи с нищо сама. Подобна глупачка ставаше само за боя, който да избие заекването, немарливостта, смрадта, подобна глупачка заслужаваше да я удавят в мивката, понеже бе безнадеждно глупава и безнадеждно грозна.
Алийде Тру я гледаше неловко, облегната на косата, и дърдореше за ликвидирането на колхозите, сякаш Зара й бе стара позната, дошла да си побъбрят.
— Тук не наминават кой знае колко посетители — сподели Алийде и взе да изрежда къщите, вече изоставени от младите. — От Кока заминаха да строят домове за финландците, а децата на Росна хукнаха към Талин да въртят бизнес. Момчето на Ворел се запали по политиката и зачезна в Талин. Трябва някой да им се обади и да им каже да гласуват закон, забраняващ провинцията да се напуска просто ей така. Как да си оправим поне покривите тук, като няма работници. Пък и никак не е чудно, че мъжете не се задържат по тези места — нали няма жени. А няма жени, понеже тъдява не се намират бизнесмени. А както всички жени са затърсили бизнесмени и чужденци, кой ще се наеме да остане порядъчен работник. Риболовният колхоз на Западен Калур прати собствено вариете на представление във Финландия, в побратимения град Ханко, и пътуването се оказало успешно, финландците се редели на опашки за билети. Когато се върнаха, ръководителят на вариететната трупа публикува покана право във вестника: всички младежи и красиви момичета да затанцуват канкан за финландците. Канкан!