— Бабата на момичето живее във Владивосток и носи името Ингел Пек. Вашата сестра. И най-важното в случая е, че издирваната говори естонски, научила го е от сестра ви.
Ингел? Защо този мъж говореше за нея?
— Аз нямам сестра.
— Според документите имате.
— Не знам защо сте дошли тук със съчинените си истории, но…
— Най-случайно въпросната жена, Зара Пек, е извършила убийство в тази страна и, доколкото знаем, не разполага с други контакти тук. Разбира се, че ще дойде при вас, при далечната си, изгубена роднина. Въобразява си, че не знаете — по радиото и във вестниците не се е споменавало нищо за убийството — и ще дойде тук.
Пек? Фамилното й име е Пек?
— Аз нямам сестра — повтори Алийде. Пръстите й се бяха изправили, ръката бе паднала обратно в скута й. Ингел беше жива.
Паша събори стола с крак.
— Къде е момичето?
— Никакво момиче не съм виждала!
Вятърът шумолеше в ментата, окачена да се суши над печката. Течението пилееше цветчетата от невен върху вестниците. Завесите се вееха. Мъжът поглади голата си глава и заговори с равен глас:
— Сигурен съм, че разбирате колко сериозно престъпление е извършила тази жена, Зара Пек. Обадете се. Заради самата себе си. Когато дойде. Приятен ви ден.
На вратата се спря.
— Зара Пек е живяла у баба си, докато е заминала да работи на Запад. Забравила е паспорта, портмонето и парите си на местопрестъплението. Нуждае се от някой, който да й помогне. Вие сте единственият й шанс.
Зара се бе свлякла на земята от безсилие.
Стените дишаха тежко, подът пъшкаше, дъските се издуваха от влага. Тапетът пращеше.
Усещаше по бузата си стъпчици като от крачетата на муха. Как виждат, за да летят в тъмното?
Сега Алийде знаеше.
Алийде пише писма с радостни вести
1949, Западна Естония
От Ингел не се чуваше нищо и за да държи безпокойството на Ханс под контрол, Алийде се зае да пише писма от нейно име. Не издържаше на ежедневните му въпроси, дали нямало новини от Ингел, дали не е пристигнало писмо, както и на предположенията му какво прави тя в даден момент. Алийде познаваше типичните изречения на сестра си и начина й на изразяване, подправянето на почерка й се удаде лесно. Обясни, че намерила доверен куриер и написа в писмото си, че било разрешено да се получават пратки. Ханс се възрадва, а Алийде му заизрежда всичко, което бе успяла да набави за тлъстите колети, та да подсигури Ингел за дните на нужда. После той измисли, че можел да добави и поздрав от себе си. Истории, които Ингел да разпознае като негови.
— Донеси ми клон от онази върба при черквата. Ще го сложиш и него в колета. Точно под това дърво се срещнахме за първи път.
— Че тя дали помни такива неща?
— Разбира се.
Алийде отиде да вземе клон от най-близката върба.
— Този става ли?
— От черквата?
— Да.
Ханс притисна листенцата до лицето си.
— Прекрасен аромат!
— Върбата не мирише на нищо.
— Добави и един смърчов клон.
Не й обясни защо точно клонът от смърч бе толкова важен. Пък и Алийде не искаше да знае.
— Някой друг чувал ли е нещо от нея? — попита Ханс.
— Едва ли.
— Питала ли си?
— Да не си полудял? Не мога да търча из селото и да разпитвам за Ингел!
— От някой, заслужаващ доверие. Може да е писала.
— Не знам и няма да питам!
— Никой няма да посмее да ти каже каквото и да било, ако не попиташ. Нали си жена на оная червена свиня. Ако се поинтересуваш, няма да мислят, че…
— Ханс, хайде опитай се да го разбереш. Никога няма да произнеса името й на глас извън стените на тази къща. Никога.
Той се скри в стаичката си. Не се бе бръснал седмици наред.
Алийде започна да пише радостни вести.
Доколко радостни смееше да ги съчини?
Най-напред сподели, че Линда тръгнала на училище и се справяла добре. В класа й имало много естонски деца.
Ханс се усмихна.
После написа, че си намерила работа като готвачка, затова никога не им липсвала храна.
Ханс въздъхна с облекчение.
Алийде продължи: с подобна работа било лесно да помага на другите. В колхоза идвали хора, чиято долна устна затрепервала, щом чуели с какво се занимава Ингел, хора, чиито очи се насълзявали, като узнаели, че борави с хляб всеки ден.
Ханс сбърчи вежди.
Това беше зле написано. Наблягаше на недостига на храна.
После Алийде обясни, че не ограничавали никого в набавянето на хляб. Че нормите за храна били отменени.
На Ханс му олекна. Олекна му заради Ингел.
Алийде се опита да не мисли за това и запали папироса, която да заличи от кухнята миризмата на чужд мъж, преди Мартин да се прибере.