Алийде хваща захарницата, преди да е паднала
1992, Западна Естония
Бръмченето на колата заглъхна в далечината. Чу се ритане по вратата на стаичката. Шкафът пред нея се разтърси, съдовете отгоре му задрънчаха, дръжката на чашата за кафе на Ингел удари стъклената захарница на Алийде, тя потрепери и захарта, напълнена чак до ръба й, се заизсипва. Алийде застана пред шкафа, това бе енергичното и напразно ритане на млад човек. Включи радиото «ВЕФ». Ритането ескалира. Тя увеличи звука.
— Паша не е полицай! Той не ми е мъж! Не вярвай на думите му! Пусни ме да изляза!
Алийде се почеса по врата. Чувстваше гръкляна си отпуснат, но иначе не беше сигурна в собствените си усещания. Част от нея се бе върнала десетилетия назад в онзи миг на колхозния двор, когато цялата сила от краката й бе изтекла в пясъка. Сега под нея бе само циментовият кухненски под. От него се стелеше скреж към ходилата и костите й, сигурно така се чувстваха и в лагерите в Архангелск. Минус четиридесет градуса, тежка мъгла над водата, влага, проникваща до мозъка на костите ти, замръзнали мигли и устни, трупи, подобни на трупове в басейните за сортиране, работниците, затънали във водата до кръста, безкрайна мъгла, безкраен студ, безкрайност. Някой бе прошепнал това на площада. Не беше предназначено за нейните уши, ала с годините те бяха станали големи и остри като на животно, и й се прииска да чуе още. Очите над бръчките на разговарящите бяха тъй потъмнели, че зениците не се отличаваха от ирисите и тези очи се взираха в нея, сякаш събеседниците бяха разбрали, че е чула. Годината бе 1955, реабилитация с пълна скорост. Алийде побърза да се махне с разтуптяно сърце.
По вратата на стаичката се блъскаше с крака и юмруци.
Мъглата над бетонения под се разнесе.
Да си отмъсти ли бе дошла?
Ингел ли я бе изпратила?
Алийде отиде да махне от шкафа захарницата, която всеки момент щеше да падне.
Ханс усеща вкуса на комари в устата си
1950, Западна Естония
Алийде долови сътресение, докато чистеше хладилния килер, съдовете задрънчаха, бурканът мед се заудря в дървото, оставена на ръба чаша падна на пода и се строши. Беше на Мартин, долу се пръснаха парчета, а изпод галоша на Алийде се чу хрущене, когато настъпи дръжката на чашата. Воят на Ханс не спираше. Алийде опита да размисли. Ако бе изгубил ума си, би ли посмяла да се качи на тавана и да отвори вратата? Щеше ли да я нападне? Щеше ли да хукне навън, да побегне към селото, да хване някого и да му разкаже всичко? А дали някой не се бе промъкнал в плевника, дали не се бе покатерил на тавана?
Алийде изплю почерняла от въглена слюнка и изплакна устата си за миг, после облиза устни и се отправи към плевнята. Таванът се тресеше, стълбата се клатеше, окаченият горе фенер за малко да падне. Алийде се изкачи. Балите сено трепереха.
— Ханс?
Ревът секна за миг.
— Пусни ме навън!
— Случило ли се е нещо?
— Пусни ме! Знам, че Мартин не е у дома.
— Не мога да ти отворя, преди най-напред да ми кажеш какво става.
Мълчание.
— Моля те, Лийде.
Алийде отвори вратата. Ханс залитна навън. По него се стичаше пот, дрехите му бяха мокри, а босият му крак бе наранен.
— Нещо не е наред с Ингел.
— Какво? Откъде пък го измисли това?
— Сънувах.
— Сънувал си?
— Ингел държеше паница, сипваха й супа, но рояк комари накацаха в нея, преди супата да се е изляла. Усетих вкуса им в устата си, вкуса на топлата им, сладка кръв. После Ингел беше на някакво друго място, в стаята имаше пара, тя започна да съблича палтото си, а то бе пълно с въшки, толкова много, че платът не личеше.
— Ханс, било е кошмар.
— Не е така! Беше видение! Ингел се опита да говори с мен! Притвори уста, погледна ме право в очите и понечи да отвори устните си още малко, мъчех се да я разбера. После се събудих. Преди да успея да я чуя. Още усещах вкуса на комари в устата си и всички онези въшки по кожата ми.
— Ханс, Ингел писа, че всичко било наред. Помниш ли?
— Опитах се пак да заспя, за да узная какво се мъчеше да ми каже, но ме сърбеше от въшките.
— Ти нямаш въшки!
Едва тогава Алийде забеляза, че вратът, ръцете и лицето му бяха покрити с кървави драскотини, а върховете на пръстите му бяха червени.
— Ханс, чуй ме сега. Повече не бива да получаваш подобни пристъпи, разбираш ли? Излагаш на опасност всичко.
— Беше Ингел!
— Било е кошмар.
— Видение!
— Било е кошмар. Сега се успокой.
— Трябва да я отведа оттам.
— На Ингел всичко й е наред. Няма как да не се върне, но дотогава се налага да кротуваш в скривалището си. Какво би си помислила тя, ако дойде сега и те види такъв? Ханс, сигурно искаш да си получи онзи Ханс, за когото се е омъжила? Ингел не иска луд!