— Че какво?
— Теб това изобщо ли не те вълнува?
На Алийде й беше неприятно. Сякаш Ингел беше тук, в същата стая. Проследи погледа на Ханс, който се премести към тапета зад нея. Забрани си да поглежда назад.
— Нищо лошо не се е случило с Ингел. Нали прочете писмата й.
Погледът на Ханс продължаваше да я избягва.
— Може би няма как да сподели всичко в тях.
— Боже мой, Ханс!
— Не се изнервяй, мила Алийде. Та това е просто нашата Ингел. Иска да ни види и да поговори с нас.
Налагаше се Ханс да се сдобие с паспорт час по-скоро. Трябваше отново да се вразуми. Но ако успее да замине, какво й оставаше да прави тук? Защо и тя да не се махне, защо да не поеме този риск? Планът й като нищо щеше да отведе и двама им към смъртта, ала нима имаше друга алтернатива?
Враните на двора грачеха като луди.
Зара намира мъртви цветя в килера
1992, Западна Естония
В кухнята беше тихо, макар Зара да притискаше ухо до процепа на вратата. Радиото също немееше, само болката кънтеше в главата й. В последните няколко минути си бе навлякла главоболие, блъскайки чело във вратата, което си беше глупаво. Така нямаше да накара Алийде да отвори. Паша и Лаврентий щяха да се върнат, ясно беше. Но дали щяха да влязат? Щяха да я принудят да я издаде. А можеше и да им разкаже доброволно. Навярно Алийде щеше да поиска от Паша пари и да ги използва за обработването на нивата си. Беше се оплакала, че сега, когато ракията не се взимала с купони, нямало с какво да плати и на малцината работоспособни мъже, дето все още се намирали тук. Зара бе неспособна да предугади реакцията й. В джоба на пеньоара й се притискаха ябълка и два-три жълъда, които си бе запазила, за да подари на баба си, семена от Естония. Дали някога изобщо щеше да й ги занесе?
Изправи се. Макар въздухът да беше спарен, отнякъде влизаше свеж. В ъгъла имаше няколко кошници и юрган, мястото й стигаше колкото да мърда. Зара не смееше да изследва помещението с ръце, затова най-напред заопипва с крак, бутна кошниците, зад тях нещо издрънча. Придърпа предмета с крак. Чиния. До кошниците имаше хартия, вестници. Ваза. В нея намери изсъхнали цветя, а отгоре й — тясна полица. Върху нея — свещник и недогоряла свещ. Над рафта имаше гвоздей с рамка или огледало. Пръстите на Зара се плъзнаха по лавицата и палецът й намери подпорка, а зад нея бяха натъпкани някакви листи, ъгълчето на тефтер. За какво бе използвана тази стаичка? Защо пред вратата й имаше шкаф?
Алийде едва не започва да харесва момичето
1992, Западна Естония
Алийде се приближи до стаичката и поглади шкафа с пръст, после стената до него, та се зае да го мести, бавно, сантиметър по сантиметър. Долавяше пращенето на гръбнака си, хрущенето на ставите. Усещаше целия си скелет, сякаш възприятието за докосване се бе пренесло в костите, оставяйки плътта й безчувствена.
Нейна роднина. Руско момиче. Момиче с вид на рускиня. Родът й раждаше рускини. Не просто такива пионерченца като Талви, не просто от онези с по-големите панделки на главите и късите полички, а истински рускини, рускини, дето идват тук в търсене на по-добър живот, объркват всичко, искат, изискват, рускини, същите като всички останали рускини. Не биваше Линда да ражда дете. Нито пък тя, Алийде. Никой от рода им. Трябваше просто да изживеят живота си до неговия край.
Алийде изправи гръб, заряза шкафа, сипа си чаша водка, изля я в гърлото си, избърса се с ръкав. Като руснаците. Все още не знаеше как да постъпи, какво да стори. В носа й нахлу миризмата на бреза, надуши брезовата вода, с която Ингел се миеше и плакнеше косата си, онази тежка брезова миризма, която се разнасяше из въздуха всеки път, когато сестра й разплиташе плитките си. И втората чаша алкохол не можа да заличи зловонието, гадеше й се. Мислите й отново помътняха, заплискаха из черепа й като в празно пространство, проясняваха се за миг, после плясъците започваха наново. Осъзна, че мислеше за момичето като за «момичето», името й бе мистериозно изчезнало, не умееше да го използва. Страхът й беше неподправен. Бягството явно бе действително. Мафиотите бяха истински. Не ги интересуваше тя — само момичето. Може би разказът на мъжа не беше измислен, може би съдбата бе подхвърлила момичето в Талин, то бе убило клиент и избягало, без да знае за някакво друго място, където да се скрие. Правдоподобна история. Може и нищо да не желаеше. Може да не знаеше и да не искаше нищо друго, освен да се измъкне. Навярно беше така. Алийде, разбира се, знаеше какво е да копнееш единствено да се отървеш. Мартин копнееше да прави политика, но тя — никога, макар да бе марширувала редом с него. Навярно историята на момичето бе също толкова проста. Ала се налагаше да се отърве от нея — Алийде не желаеше мафията да я посещава втори път. И какво да стори? Може би не трябваше да прави нищо.