— Все ще се намери някой познат.
— Никой няма да те различи с тази брада.
— Хората се разпознават по такива изненадващи белези — наклона на тила, походката.
— Ханс, години наред никой не те е виждал. Никой няма да си спомни. Ханс, кажи сега, че това звучи чудесно.
— Това звучи чудесно.
Той погледна към стола й.
Сякаш му и намигна.
Алийде грабна престилката си от гвоздея и се запъти към плевнята. Не отмести поглед от дръжката на вилата, когато Ханс я последва, за да се качи на тавана. По миглите й се стичаше солена пот, усещаше вкуса на плява в устата си. Напълни количката с оборски тор и се покатери да намести балите сено на мястото им пред вратата на стаичката. Докато се бъхтеше, гърбът й отново изпука. Та какво бе сторила Лейда Хамер, когато синът й започна да й се явява насън? Бил обкръжен в землянката си и се опитал да избяга, хукнал навън без ботуши. Без ботуши го и погребаха. Всяка нощ Лейда сънуваше едно и също: синът й се оплаквал, че краката му замръзвали. Крелевата Мария я посъветва да намери ботуши, неговия размер, и при следващото погребение в селото да ги остави в ковчега на покойника с бележка с името на сина си. Кошмарите спряха, след като успя да погребе ботушите с етикета. Ала Ингел беше жива, как би следвало да се постъпва с живите? Или пък явяванията й означаваха, че вече не бе сред тях?
През нощта Алийде тикна запазеното парченце от сватбеното й одеяло в комина с надеждата там да се опуши предостатъчно.
Какво е разказала Ингел на момичето за Алийде?
1992, Западна Естония
Вечерта бе затъмнила кухнята, а Алийде си седеше на мястото, на своя собствен стол. Дали Ингел бе разказала на момичето? Не, разбира се. Или пък Линда? Не. Не, разбира се. Би било още по-налудничаво. Ала Зара бе излъгала. Каква помощ очакваше от роднина, която не подозира за връзката им? Дали в началото не е възнамерявала да й обясни, а после е размислила? Ингел знаеше ли, че момичето е тук? А снимката — и за нея ли бе излъгала, тя ли я бе донесла, от нея ли я бе получила?
Петелът изкукурига. Часовникът тиктакаше. Стори й се, че чаената гъба я наблюдава от буркана си, макар повече да приличаше на дървесна гъба, захвърлена в мътна вода, отколкото на животно. Откъм пода в стаичката се чуваше дращене като от ноктите на Хийсу. Мафиотите можеха да я навестят отново. Да влязат с взлом, ако не им отвори. Да подпалят къщата. Или пък, откъде да знае, като нищо можеха да ламтят за гората й. Навярно момичето бе подразбрало, че роднината й скоро щеше да притежава гора и не би било зле да бъде продадена във Финландия. Може да бе впрегнала мафиотите да се погрижат за това, ала бизнесът някак да се е провалил. Дали Ингел я бе изпратила да уреди въпроса със земите? Сигурно момичето беше наивно и си бе въобразявало, че ще получи парите си от мафията, ала бе прозряло, че мъжете щяха да заграбят цялата плячка. Всичко бе възможно. В тази страна понастоящем всичко подлежеше на делба.
Налагаше се да запази спокойствие. Сега щеше да стане от стола, да светне лампите в кухнята и да дръпне завесите пред прозорците, щеше да заключи, да отиде до вратата на стаичката и да я отвори, щеше да пусне момичето. Не би било чак толкова трудно. Алийде беше много по-хладнокръвна, отколкото би могла да си представи в подобна ситуация. Сърцето й не беше спряло, ходът на мислите й бе насечен и все пак не се бе смахнала безвъзвратно. Беше с всичкия си, макар току-що да бе узнала, че Ингел е жива. Ако мафиотите казваха истината.
Какво ли бе разказала за нея на момичето?
Рускиня или не, тя имаше брадичката на Ханс.
Освен това беше сръчна в рязането на домати, в чистенето на горски плодове.
Мястото на паспорта е в джоба на гърдите
1951, Западна Естония
Следващия път, когато кинаджиите пристигнаха в селото, Алийде каза на Мартин, че иска да го придружи. Той се възрадва — при последното им посещение си бе останала у дома, оправдавайки се с астмата си.
— После ще ме заведеш ли на танци?
— Ама разбира се, че малката ми праханка ще танцува!
Залата беше задушна и тя избра места под открехнатия прозорец. Буботенето на генератора се чуваше чак при тях. Алийде се опитваше да проучи кои заклети пияници бяха дошли да гледат и колко бяха на брой, кой бе подходящ, кой днес щеше да загуби паспорта си с нейна помощ? Щастливи хора маршируваха на първомайска манифестация по бялото платно на екрана, ръководителите от Кремъл се бяха събрали на покрива на мавзолея и им махаха, тълпата махаше в отговор. Може би Кока Хейно? Прост човечец, получил документите си от Зеевалд в далечното минало заедно със скромна пенсийка за инвалидност. Документалният филм свърши и започна «Поколение на победители». Или пък Кале Румволт? Не, той спадаше към колхоза и адресът му бе написан в паспорта. Алийде не знаеше, не можеше да реши, а в края на краищата и не разполагаше със сигурни сведения за кого какви досиета се водеха, нито кой пред какви проверки щеше да бъде изправен в Талин. Може би въпреки шунката и меда, щяха да се обадят, за да проверят що за човек бе явилият се при тях мъж. Без печат от новото му местожителство — нямаше да успее, по никакъв начин. Нямаше как Ханс да отиде за печат в милицията там, в никакъв случай. Цялата тази мисъл бе съвършено безумна. Защо се изселваш? Къде си тръгнал? Божичко, какво ли би се случило, ако Ханс вземе да попълва онези формуляри от името на Кале Румволт, камо ли пък ако на мястото се случи някой, който би го разпознал. Планът вече бе изправен пред провал, а Алийде се чувстваше не по-малко глупава от кинаджията, дето облизваше с поглед оная свиня, доячката, в задния край на залата, тръгнала кокетно да поправя прическата си с мощни ръчища — висналите от тях меса се тресяха в такт със сърцето й, толкова бърз трепет ги бе обхванал.