Нуждаеше се от талински паспорт.
Филмът свърши и започнаха танците. Суетня и вълнение, отнякъде смърдеше на алкохол. Кикотещата се доячка пак се навърташе около кинаджиите. Алийде дишаше тежко, плачеше й се от глупавите й планове. Каза на Мартин, че иска да се прибира у дома и си запробива път навън. На двора спря да си поеме дъх и тогава се случи. Пожар. Чуваше се как мъжът й крещи инструкции, хората търчаха навън един през друг. Бъркотия. Мартин се опитваше да внесе ред в хаоса, изнесоха механика на прожектора, който кашляше сухо, и го оставиха право пред кравата й.
Механикът беше от Талин.
Механикът бе само по риза.
Механикът бе съблякъл вълненото си яке преди началото на прожекцията, след което бе запретнал ръкав пред очите на точещата лиги доячка. Къде другаде би носил паспорта си мъж, вечно в движение като кинаджията? Къде, ако не в джоба на гърдите си?
Алийде се втурна към сградата.
Момичето има брадичката на Ханс
1992, Западна Естония
Шкафът беше тежък, по-тежък от предишните пъти. Наложи й се да изтегли припадналото момиче за краката. Ноктите й бяха нащърбени, пръстите — кървави, по челото й бяха избили синини.
«Защо дойде тук?» — въпросът думкаше в гърдите на Алийде, но не успяваше да излезе. На практика дори не искаше да знае. Мъжете скоро щяха да се върнат, налагаше се да я разбуди някак си. Брадичката на Ханс в оригинал. Плисна я с вода от канчето. Момичето се сви като зародиш, после седна рязко.
— Баба искаше семена, естонски семена. Кученца.
Трябваше да я застреля.
Оръжието на Ханс още бе скрито в чекмеджето на масата.
— Стана случайно. Наистина! Дойдох в Естония и си спомних, че тук имам роднини. Баба ми е споменавала името на селото. И когато осъзнах, че тук имам близки, хрумна ми, че по този начин мога да избягам — поне в страната има някой, който би могъл да ми помогне. Името на Алийде бе единственото, което знаех. Нямах представа дори дали Алийде е тук, ала друго не можах да измисля. Паша ме доведе в Естония.
А дали да не я подмами или принуди да се върне в стаичката и да я остави там.
Или да я предаде на мафията. Да върне на руснаците онова, което си е тяхно.
— Нямах избор! А какво само правеше с момичетата — как той — да бяхте видяла как… Заснемаха всичко и казваха, че ще изпратят видеозаписите у дома и на Саша, на всички, ако опитам да избягам. Сега сто на сто са го сторили.
— Кой е Саша?
— Приятелят ми. Поне беше. Не биваше да убивам шефа им. Сега всички вкъщи са научили и никога няма да мога да се върна…
— Повече не би могла да погледнеш Саша в очите.
— Не.
— Нито пък някой друг.
— Не.
— Нито би могла да знаеш кой от хората, дето вървят насреща ти по улицата, ги е виждал. Те просто гледат, а ти никога не би угадила дали си била разпозната. Ще се смеят помежду си, загледани към теб, а няма как да разбереш дали говорят за тебе.
Алийде затвори уста. Какви ги дърдореше всъщност? Момичето я гледаше втренчено.
— Свари кафе — заръча на Зара, отвори входната врата и я затръшна зад гърба си.
Алийде маже ръцете си с гъша мас
1951, Западна Естония
— Антс Макаров, син на Андрес — Ханс въртеше и сучеше новото си име. — И ми трябва само адресна регистрация и отивам на работа?