– Или че просто се е увлякъл – подхвърли Пип.
– Или че просто се е увлякъл. Да. Точно това ще напиша отстрани. Ако щеш, вярвай, имам колеги, които не пишат никакви забележки! А аз наистина държа на този студент. Смятам, че би могъл да постигне нещо повече, ако му се покаже къде греши. Кажи ми, вярваш ли в душата?
– Не обичам да мисля за нея – отвърна Пип.
– Чарлс...
Той изгледа Лейла с комично тъжен укор. Защо го лишава, него, инвалида в количката, от тази нищожна частица удоволствие?
– Душата – заобяснява Чарлс на Пип – е химическо усещане. А това, което виждаш на дивана пред теб, е един прехвален ензим. Всеки ензим е създаден да изпълнява строго определена дейност. Той прекарва живота си в търсене на конкретната молекула, с която му е отредено да взаимодейства. И може ли ензимът да бъде щастлив? Има ли душа? Аз отговарям утвърдително и на двата въпроса! Това, за което е създаден ензимът, който лежи пред теб, е да открива лошото писане, да взаимодейства с него и да го подобрява. Ето в това съм се превърнал, подобряващ лошото писане ензим, който си плува в своята клетка. – Той кимна на Лейла. – А тя се тревожи, че не съм щастлив.
Пип се ококори, но преглътна коментара си.
– Тя още търси своята молекула – продължи Чарлс. – Аз вече знам моята. А ти знаеш ли твоята?
– Ще настаня Пип в стаята в мазето – каза Лейла.
– На сигурно място, искаш да кажеш, само дето не е чак толкова сигурно – отвърна той. – Неведнъж съм покорявал стълбите!
Лейла сложи Пип да си легне и след това седна до нея, наметната с плетено одеяло, от притеснение и раздразнение беше отворила бутилка вино и напук на разума наля и на Пип. Виното, леглото и близостта на момичето извадиха на повърхността нещо хищническо у нея, страстно и ненаситно, онази наследствена черта, благодарение на която навремето беше покорила Чарлс, а след това и Том. Тя разказа на Пип как се е озовала с двама мъже, съпруг, за когото се грижи, и приятел, когото обича. Не спомена, че е искала деца, тъй като историята за разочарованието ѝ беше твърде лична и освен това можеше да бъде свързана с това, което Лейла правеше в момента: седеше край леглото на момиче, което на години можеше да ѝ бъде дъщеря. Отпивайки често от чашата, тя сподели доста неща с Пип. Каза ѝ, че ако някога се наложи да избира между мъжете си, сигурно ще предпочете Чарлс, защото е дала обет да бъде с него и в общи линии е провалила живота му, а той не ѝ се сърди за това. Че Чарлс все още се нуждае от нея и понякога е в състояние да прави секс. Че с годините той е подразбрал за Том и се забавлявал да я подкача за него, и че макар тя да признавала за съществуването на Том, никога не го наричала по име. Че за изминалото десетилетие двамата никога не са се срещали. Че молекулата, за която явно Лейла била съответният ензим, била да се грижи за повалени на легло по-възрастни мъже. Че в разрез с теорията на Чарлс, взаимодействието с тази молекула не ѝ носело щастие. Щяла да е щастлива само ако освен Том в живота ѝ няма никой друг.
– Но отговорността е моя – каза тя. – Децата му така и не му простиха, че заряза майка им, а и без това те си падат малко развейпрах. Няма си никого друг, освен мен.
Тук Пип отново се разплака. Лейла ѝ взе чашата с вино, очевидно с голямо закъснение, и я хвана за ръката.
– Няма ли да ми кажеш заради какво си толкова притеснена тази вечер?
– Просто се чувствам ужасно самотна.
– Трудно е, когато нямаш други приятели освен гаджето си.
Пип не отговори.
– Наред ли е всичко между вас?
– Мисля си, че може би ще трябва да се върна в Калифорния.
– Защото с приятеля ти нещата не вървят?
Пип поклати глава и неохотно изплю камъчето. Студентският ѝ заем бил толкова голям, че по-голямата част от стажантската ѝ заплата отивала за вноските, затова не можела да си позволи да остане в Денвър, освен ако не намери къде да живее, без да плаща наем. Парите били толкова много, тъй като в тях влизали и таксите за частната гимназия, в която била ходила в Санта Круз, майка ѝ само повтаряла да не се тревожи за парите. А майка ѝ, макар че не била, строго погледнато, инвалид, била емоционално увредена и нямала никакви приятели. Единствено на Пип можела да разчита и Пип не си представяла друго бъдеще, освен как ще се грижи за нея.
– И това ме кара да се чувствам, сякаш и аз самата съм на сто години – рече тя.
– Нищо подобно.
– Гризе ме съвестта, че съм далеч от нея. Какво изобщо правя тук? Това е някаква фантазия, която няма как да издържи дълго.
На Лейла страшно ѝ се искаше да предложи на Пип да се нанесе при нея. Но макар че на пръв поглед разполагаше с две къщи, нито една от тях не беше нейна в истинския смисъл на думата. Явно от нея все пак нямаше да излезе хубав феминистки пример за подражание.