– Само два месеца те е нямало – каза тя. – Все да можеш да отсъстваш от Калифорния повече от два месеца.
– Не разбираш – отвърна Пип. – Това, което ме кара да се чувствам толкова виновна, е, че аз не искам да се връщам там. Харесва ми да работя с теб, да се уча от теб. Но при мисълта, че няма да се върна, като си я представя как си седи сама в бунгалото и ме чака... Сърцето ми се къса.
– Много добре те разбирам – рече Лейла. – Описваш ежедневието ми.
– При теб поне всичко е в един и същи град. Случило се е нещастие, но си намерила правилния начин да се справиш. Понякога ми се иска...
– Какво?
Пип поклати глава.
– Надух ти главата.
– Не е ли обратното?
– Понякога ми се иска да имах родител като теб.
Стаичката в мазето се разлюля, не беше само от виното, замаяло главата на Лейла.
– Е – рече тя ведро, потупа Пип по ръката и се изправи, – и аз не бих имала нищо против да имам дъщеря като теб.
– Благодаря ти за вечерята и виното.
– Пак заповядай.
– Утре и двете ще съжаляваме.
– Само ще сме махмурлии. Няма да съжаляваме, надявам се.
Лейла се изсмя насилено, заради което, докато се изкачваше по стълбите, се перна по челото с длан за наказание. Горе Чарлс похъркваше на дивана, студентските писания се въргаляха на пода, бутилката с уиски беше отворена. Тя го събуди с целувка по челото.
– Време за лягане.
– Време за пикане.
Не му беше нужна помощта ѝ да се прехвърли в количката, но ѝ беше благодарен за нея. В някакъв тесен, но дълбок смисъл, Лейла го чувстваше по-близък, отколкото всеки друг. Бидейки писател, с годините Чарлс беше разгадал и със задоволство оповестил на глас всяко чувство, което тя изпитваше към Том. Лейла продължаваше да отказва да изговори името на Том, но то беше, за да защити не себе си, а него. Чарлс с охота се включваше в тази игра.
В голямата спалня се долавяше лек, ала незаличим мирис на крем за лице и пръдня. В банята Лейла се спря пред тоалетната, около която бяха монтирани опори за хващане, гледаше как урината на Чарлс се лее в силна струя. И за двама им беше добре тя да е свидетел на облекчаването му. Това беше някакъв начин да правят нещо един за друг. Дори когато му помагаше да достигне до оргазъм, галейки члена му, Лейла не го правеше само заради него. Той беше нейното бебе.
– Когато чух колата – обади се Чарлс, – си помислих: „Четвъртък! Каква приятна изненада“.
– Благодаря ти, че ѝ позволи да пренощува тук.
– След това обаче ми мина друго през ума: дали не са се появили проблеми в другия ѝ дом?
– Вярно е било време за пикане.
– Способността да контролирам мехура си говори за съществуването на Бог, за когото иначе има малко доказателства.
– Малко съм си изгубила ума по това момиче.
Той вдигна вежди.
– Да не си решила да обърнеш резбата?
– О, не. Тя е като изгубено пале, което някак си стигна при мен.
– Може да я оставиш да живее в мазето, но ще трябва ти да поемеш дресировката.
– Къде е сложила Роузи чистата пижама?
– Точно пред теб.
– А, да. Точно пред мен.
На сутринта, леко махмурлия, Лейла отиде при Том и му каза, че трябва да наеме Пип на щат със заплата, с която би могла да се издържа. Том изтъкна, че Пип още не е приключила със стажа. Лейла отвърна:
– Тя се справя добре, заслужава го и освен това парите ѝ трябват сега.
Том сви рамене и се съгласи. Преди той да е размислил, тя отиде да потърси Пип и ѝ съобщи добрата новина.
– Супер – отвърна Пип с тъничко гласче.
За миг Лейла се зачуди дали не постъпва егоистично, даже налудничаво, като се опитва да я задържи в Денвър. Но нали Пип ѝ беше казала, че не иска да се връща у дома?
– А сега да намерим къде да живееш – рече весело Лейла. – Като за начало може да поразпитаме в редакцията.
Пип кимна, не изглеждаше особено радостна.
26 Пип се казва и героят в „Големите надежди“ на Чарлс Дикенс. – Б. пр.
27 Savoir faire (фр.) – „обиграност, умения“; авторът се закача с Джонатан Сафран Фоер, американски писател, познат у нас с романа „Ужасно силно и адски близо“, по-долу става дума за документалната му книга „Да ядеш животни“. – Б. пр.
* * *
Срещата с Ърл Уолкър зад газостанцията в покрайнините на Амарило продължи по-малко от петнайсет минути. Уолкър остана в пикапа си, говореше през отворения прозорец, не угаси двигателя. Призна, че е приел двеста и петдесет хиляди долара обезщетение, след като е намекнал на ръководството в завода, че ако той е доволен, всички ще са доволни. Също така призна, че е имало причина да бъде уволнен: употреба на алкохол на работното място, но само веднъж. Един-единствен път Коуди Флейнър го бил покрил и тъй като си падал изнудвач и като цяло бил отвратителен помияр, го накарал да си плати за това, като подпише документите за изнасяне на макета на В61, така че Флейнър да скрои номер на приятелката си. Уолкър не се гордеел със стореното, но то определено не било опасно. Макетът на В61 бил докаран погрешка от въздушната база „Къртланд“ в Албакърки, после довтасали няколко коли проверяващи, но от „Къртланд“ още не били изпратили камион да си го приберат. Ако Флейнър не бил толкова глупав да покаже бомбата на приятелите си и да качи снимки в интернет, нищо лошо нямало да стане и никой нямало да пострада.