– Но това не сте го чули от мен – рече Уолкър и включи на скорост.
– Със сигурност – отвърна Лейла. – Съпругата ви може да потвърди, че отказахте да разговаряте с мен.
Мислите ѝ вече се бяха пренасочили към репортажа, който подготвяше за връзките на минната индустрия с Агенцията за контрол на подземни богатства в Колорадо. Тепърва трябваше да се свърже с ръководството на завода за макета на В61, но вече беше ясно, че от историята с Флейнър няма да излезе нищо. Това щеше да разочарова Пип и Лейла реши да остави момичето да напише репортажа, а после да сложат името ѝ наред с нейното.
Тя се върна в стаята си в хотела и се опита да се обади на Пип и Том, а след като не ѝ вдигнаха, им писа по един есемес. Това, че и двата есемеса останаха без отговор в следващите часове, докато Лейла преглеждаше изровените от Пип данъчни документи и декларации за конфликт на интереси, придоби значение едва когато Том ѝ звънна към десет и половина денвърско време.
– Къде беше? – попита тя.
– Вечеряхме навън – отвърна той. – Заведох твоето момиче на вечеря.
Лейла настръхна, все едно беше усетила как нещо изхрущява в устата ѝ, докато дъвче.
– Винаги водя новите служители на вечеря – додаде Том.
– Да. Разбира се. Къде бяхте?
– „Бившето бистро на ъгъла“.
„Бившето бистро на ъгъла“ беше мястото, където ходеха тя и Том. Възнаграждаваха го заради името.
– Знаеш, че когато трябва да се сетя за някое заведение, въображението ми блокира – рече той. – Абсолютно нищо не ми идва на ума.
– Малко ми е странно да си те представя там без мен.
Гласът на Лейла потрепери леко.
– И на мен ми беше странно. Мисля, че никога не съм ходил там без теб.
Той обаче беше водил и други нови служители на вечеря и въображението му винаги беше успявало да подскаже някое друго заведение. Макар че никога не се караха – не се бяха карали толкова години, че според нея това едва ли щеше да се случи отново– сега тя си припомняше усещането, с което започваха скандалите, пристягането в гърдите.
– Може и да греша – рече тя, – но ми се стори, че не се чувстваш съвсем удобно с Пип.
– Не грешиш. Никога не грешиш.
– Напомня ти на Анабел.
– На Анабел? Не, не.
– Същият тип е. Щом на мен ми е ясно, няма как на теб да не ти е.
– Съвсем различни са. И за другото беше права, радвам се, че я взехме на работа.
– Винаги слушай Лейла.
– Да, това е девизът ми. Както и да е, подхвърлих ѝ една идея. И искам да чуя ти какво мислиш. Казах ѝ, че ще сондирам мнението ти.
– Мислиш да я преместиш от Разследващия отдел в Репортерския?
– Не, не. Струва си и това да го обсъдим, но друго имам предвид. Попитах я дали не иска да дойде да живее при нас известно време. Доколкото разбрах, тя е останала съвсем без пари.
Караниците бяха като повръщането. С всяка година, в която повръщането ѝ се разминаваше, мисълта за него я плашеше все по-силно. Дори когато накрая се тръшнеше от някоя настинка и повръщането станеше неизбежно, дори когато с разума си осъзнаваше, че това ще ѝ донесе облекчение, Лейла пак се мъчеше да се сдържи, да го отложи колкото се може по-дълго. А с караниците беше още по-отвратително, тъй като не носеха облекчение. В това отношение те бяха по-скоро като смъртта: просто отлагай колкото се може повече.
– Къщата е твоя – рече тя, като се опитваше да скрие треперенето на гласа си. – Поканил си я в твоята къща.
– Нашата къща. Нали ти спомена, че искаш да я прибереш?
– Всъщност казах, че бих искала да мога да ѝ предложа подслон. Не мисля за твоята къща като подслон, който мога да предлагам на други хора.
– За мен къщата е наша.
– Знам. А ти знаеш, че аз не го възприемам така. Но това е дълъг разговор. Не съм в настроение за него.
– Нищо не съм ѝ обещавал.
– Не ми харесва ситуацията, в която ме поставяш. Накрая ще излезе, че аз съм прецакала нещата, и тя ще знае, че вината е моя.
– Може да ѝ кажа, че съм размислил, така няма ти да си виновна. Но ще ми помогнеш ли да разбера защо „прецакваш нещата“. Мислех, че искаш тя да живее с теб.