– До вчера на теб дори не ти беше приятно да си в една стая с нея. Доста бързо си смени мнението.
– Стига, Лейла. Ти си изгуби ума по нея. Няма да ти я отнема. А тя не би могла да ме отнеме от теб, дори и да посвети целия си живот на това. Тя е дете.
Лейла не знаеше кого да ревнува повече, Том или Пип. Но взети заедно, двете ревности я караха просто да се оттегли.
– Нямам нищо против – заяви тя. – Прави каквото искаш.
– След като го казваш по този начин...
– Какво искаш да ти кажа? Че не съм наред в главата? Че съм си изгубила ума по момиче, което познавам от два месеца? Че ревнувам? Не желая да се караме за това. Просто ме изненада.
– С нея си говорихме за теб.
– Много мило.
– Тя иска да бъде като теб.
– Явно не е с всичкия си.
– Както и да е, има още нещо. Или по-скоро го няма. Сигурно е по-добре тя самата да ти го каже, но Пип така благоговее пред теб, че я е страх. Няма гадже.
– Какво?
– Живее в Лейкуд под наем заедно с две момичета. Историята с гаджето е пълна измислица. По-точно наистина има някакъв Стивън. Но той е в Калифорния и е женен.
– Тя ти го е разказала това, така ли?
– И аз мога да изкопчвам информация, когато се наложи.
Лейла сигурно трябваше да се чувства измамена, ала всъщност ѝ стана мъчно за Пип. Щастливите хора не лъжат.
– И защо го е направила?
– Не искала да изглежда, сякаш е готова на всичко, за да остане в Денвър. Не искала да знаеш колко е самотна. Не искала да я съжаляваш. Доколкото разбрах, причината да се махне от Калифорния е точно тази история с женения мъж. И отчасти заради това ми хрумна, че може да живее с нас. Тя е много талантлива, но в главата ѝ е малък хаос.
– И не си падаш по нея?
– Даже не мога да опиша колко е далеч това от истината.
Рискът от караница намаляваше. За да насочи разговора към друго, Лейла спомена за срещата си с Ърл Уолкър и идеята си да остави Пип да напише репортажа, тъй като темата е незначителна.
– А Уолкър защо се е съгласил да се види с теб? – попита Том.
В мига, в който чу въпроса, на нея ѝ просветна.
– А – въздъхна тя. – Гений си.
– Попитах те само защо той се е съгласил да се срещне с теб.
– Да, точно това е въпросът. Но на мен само Пип ми беше в ума, колко ще е разочарована. Браво.
– Радвам се, че помогнах.
– Уолкър спомена нещо. От Албакърки са изпратили няколко коли с проверяващи. Просто ми мина покрай ушите.
– Мислела си си за Пип.
– Да, да.
– Екип сме, нали? На твоя страна съм.
– Съгласих се вече.
– Ще трябва пак да поговориш с него.
След като затвори, тя видя, че е пристигнало съобщение от Пип: „Трябва да ти призная нещо“. „Браво, момичето ми – помисли си Лейла. – Само така.“
А тя самата се беше изложила. Беше оплела конците в разговора с Уолкър. Той бързаше да си тръгне и беше на нокти, но това не я оправдаваше, че не му беше задала очевидния въпрос: Защо изобщо от военновъздушната база „Къртланд“ са изпратили макет на бомба в Амарило? Заради този въпрос Уолкър се беше съгласил да се срещне с нея. Заводът не би платил четвърт милион долара, за да му запуши устата заради някаква безобидна шега. Но ако от Албакърки е била изчезнала истинска бомба? И е била заменена с макет?
Още по-притеснителна беше причината, поради която Лейла не се беше сетила да му зададе въпроса. Беше приела, че Уолкър е склонил да се видят заради представлението ѝ, заради женските ѝ хитринки. Беше приела буквално подхвърлената от него забележка за леглото в Денвър, а той всъщност я беше изрекъл саркастично. Тя беше на петдесет и две. Косата, която тъй демонстративно беше пригладила, беше започнала да побелява.
Бррр! Бррр!
Обикновено приспивателното веднага я унасяше, но в нощите, когато то не успяваше да подейства, Лейла не разполагаше със спасителен вариант, беше се наслушала на истории за сомнамбулизъм и не смееше да изпие още едно хапче ативан. Мяташе се като риба на сухо в леглото, което по неясни причини вонеше на цигарен дим по-силно, отколкото предишната вечер, и си мислеше, че Пип я беше излъгала. Че Пип се беше увлякла по женен мъж, беше направила или поне се беше опитала да направи това, което Лейла беше направила навремето. Че тя самата, една стара, съсухрена, сбръчкана жена, навремето е била, също като Пип, самоходна разрушителна бомба, излязла от контрол бойна глава...
Колко ужасяващо лесно се беше оказало да се преобразува срещащият се в природата уран в кухи топчета плутоний, да се напълнят топчетата с тритий и отстрани да се уплътнят с взрив и деутерий, и всичко това в толкова умален мащаб, че бомба, способна да изпепели милион хора, да се побере в пикапа на Коуди Флейнър. Толкова лесно... Несравнимо по-лесно, отколкото да се спечели войната с наркотиците или да се премахне бедността, да се намери лекарство за рака или да се реши въпросът с Палестина. Том имаше своя теория защо човечеството още не се е свързало с извънземен разум и тя гласеше, че всички цивилизации, без изключение, са се самоунищожавали в мига, в който са били способни да изпратят съобщение в Космоса, не са устоявали на това ниво повече от няколко десетилетия в галактика на възраст милиарди години, грейвали са и са угасвали толкова бързо, че дори и галактиката да е пълна с подобни на Земята планети, шансовете някоя цивилизация да се задържи достатъчно дълго, че да получи съобщение от друга, са нищожно малки просто защото разбиването на ядрото на атома е твърде лесно. Лейла не харесваше теорията му, но не можеше да предложи по-добра и всички апокалиптични сценарии пораждаха у нея едно-единствено чувство: „Нека да съм сред първите загинали, моля“; тя се беше насилила да прочете документални разкази от Хирошима и Нагасаки и какво е да се клатушкаш полужив по улицата с обгорена кожа. Не само заради Пип ѝ се искаше случаят в Амарило да се окаже по-сериозен. Незнайно защо страхът на света от атомните оръжия се движеше точно по обратната траектория на нейния страх от скандали и повръщане: колкото повече години минаваха, без Земята да се взриви, толкова по-малко като че ли се страхуваха хората. Втората световна война се помнеше повече с избиването на евреите, дори с бомбардировките над Дрезден и блокадата на Ленинград, отколкото със случилото се в двете августовски утрини в Япония. На ден за климатичните промени се изписваше повече мастило, отколкото за атомните арсенали за година. Да не говорим за преходните рекорди в националната футболна лига, които Пейтън Манинг бил отбелязал като играч на „Денвър Бронкос“. Лейла обаче се страхуваше и имаше чувството, че е единствената.