Или почти единствената. Пип също се страхуваше. Майка ѝ, дала ѝ името Пюрити, като че ли не я беше научила какво движи този свят и благодарение на това Пип го гледаше с незабулени от предразсъдъци очи. И виждаше планета, на която все още има седемнайсет хиляди атомни бомби, напълно достатъчно да изтрият всички гръбначни от лицето на Земята, и си мислеше: „Това не може да е добро“.
Имаше един период, в който приемането на гост в къщата щеше да обремени Лейла и Том, период, в който те пускаха щорите и пердетата и се разхождаха голи само заради насладата да поверят един на друг гледката на простилите се с младостта си тела; период, в който тя опираше гръб във вратата на хладилника и о пода на всекидневната, за да го поеме в себе си. Макар че това време отдавна беше отминало, те не бяха оповестили на глас кончината му – толкова много неща оставаха неизговорени зад проблясващите очила на Том – и Лейла нямаше как да не се почувства обидена, че той еднолично е решил да провъзгласи този факт, като покани момичето да живее с тях.
Ядреният синтез е нещо естествено, от него идва слънчевата енергия, но ядреното делене не е. Делящи се атоми плутоний са еднорозите на природата и никъде във Вселената не може да възникне критична маса от тях по естествен път. Трябвало е хората насила да ги съберат и да ги насилят още повече, с експлозиви, докато ги нагнетят в супергъсто състояние, в което верижната реакция може да продължи в достатъчно поколения, за да възпламени делението. И колко бързо беше станало. Разбиване на атоми плутоний, поглъщане на появилите се неутрони, разцепване на атомите на още по-малки късчета, излъчване на още неутрони. Останали без кожа хора се клатушкат по улиците с провиснали вътрешности и изскочили очи...
Трябваше да си родят дете. В известен смисъл беше невероятно облекчение, че нямаха деца, че не бяха създали нов живот на планета, която щеше да бъде изпепелена за миг или пък бавно щеше да се свари в собствен сос, че не се налагаше да се тревожат за това. Но въпреки всичко трябваше да го направят. Лейла обичаше Том и му се възхищаваше безгранично, чувстваше се благословена с кроткия живот с него, но без дете това беше живот на недомлъвки. На сгушването вечер, на гледането на филми по кабелните телевизии, на ширенето в простора на взаимното съгласие и избягването на малкото опасни кътчета на минали спорове, на носенето по течението към старостта. Внезапната ѝ страст към Пип беше безразсъдна, но не и безсмислена, не беше сексуална, ала беше силна, компенсаторна. Лейла не знаеше какво точно ще стане с нея и Том, като приемат нещо ново в своето ядро, но си представяше облак от атомен взрив.
* * *
Три седмици и половина след като Пип се нанесе при тях, Лейла замина за Вашингтон. Успоредно с историята за бомбата, тя работеше и по репортаж, основан на статистически данни, за хлабавото прилагане на данъчното законодателство в бранша на високите технологии. Всички вашингтонски хотели в позволената ѝ ценова категория бяха потискащи, но тя се настани в един от тях. Искаше ѝ се да се прибере в Денвър по-бързо, само че любимият ѝ сенатор, най-либерално настроеният член на Комисията за въоръжените сили, ѝ беше обещал петнайсет минути в петък следобед, преди да напусне града заедно с останалите конгресмени. Тя беше уговорила срещата лично със секретаря му, за да не остави следи в телефона и електронната поща. След появата на мрежите на АНС Лейла все по-често се улавяше, че се държи като таен агент в чужда държава. Членовете на Конгреса бяха привлекателни източници на информация, тъй като не ги подлагаха на детектора на лъжата.