– А истинската бомба напускала ли е базата?
– За щастие, не. Цялата история е изключително тъжна и притеснителна, но и много смешна в известен смисъл. Не е ясно дали „Ди Ейч Ел Специални доставки“ са имали купувач за бомбата, може и никога да не го установим. Но още преди да се опита да сложи ръка на „макета“, тоест на истинската бомба, преди да успее да я измъкне от базата, Кенили се спънал в бордюра на паркинга и паднал върху бутилката с текила, която носел. Парче стъкло срязало артерия и той едва не умрял от кръвозагуба, повече от седмица лежал в болница. Това е смешната част. По-нататък идва другата, не толкова смешната част, по очевидни причини Кенили нямало как да достави бомбата според уговорката, нито пък бил в състояние да уведоми „Ди Ейч Ел Специални доставки“ на какво се дължи забавянето. Междувременно и двете му сестри изчезнали, едната в Ноксвил, другата в Мисисипи. Явно са били отвлечени като гаранция за сделката. Намерени са зад една автокъща в Ноксвил с куршум в тила. Едната имала три деца. Единственото хубаво нещо е, че децата не са пострадали.
Лейла записваше устремно.
– Боже господи – измърмори тя.
– Ужасно е. Но за мен тази история е колкото за ядрения ни арсенал, толкова и за пълния провал на войната срещу наркотиците, и за вярата ни в технологиите, изместваща грижата за хората.
– Ясно – кимна Лейла, без да спира да пише.
– Целият случай пак щеше да изскочи, дори и ти да не беше тръгнала да го разплиташ. „Вашингтон Поуст“ вече работят по разжалването и преназначаването на офицерите, на които Кенили е бил доставчик. Знаят за наркотиците. Въпрос на време е някой да им подшушне за другото.
– Вие говорили ли сте пред „Поуст“?
Сенаторът поклати глава.
– Те са все още в немилост пред мен.
– Кенили защо го е направил?
– Предполага се, че отчасти за пари и отчасти от страх за живота си.
– С други думи, не е задържан?
– Трябва да попиташ някой друг.
– Звучи ми като „не“.
– Сама си прави изводите. И пак ще повторя, че нито дума от това не бива да се появява във вашия сайт, преди да имате независимо потвърждение.
– Никога не публикуваме материали на базата само на един източник. В това отношение сме старомодни.
– Това ни е известно. И е една от причините сега да стоим тук. Или по-скоро, че стояхме тук. – Сенаторът се изправи. – Наистина гоня самолет.
– Кенили как е възнамерявал да изнесе бомбата от базата?
– Край, Лейла. Разполагаш с повече, отколкото ти е необходимо, за да сглобиш останалото.
За това беше прав. Лейла държеше в ръцете си един от най-хубавите случаи в кариерата си. Останалото щеше да е рутинно съпоставяне на различни твърдения и блъфиране: „Просто искам да се уверя, че правилно съм разбрала всичко“, като през цялото време се мъчи да потисне главозамайващата тревога, че „Поуст“ или някой друг, не толкова придирчив по въпроса за потвърждението от няколко източника, ще я изпревари.
Тя си тръгна от сградата, чудеше се дали да не се откаже от прибирането в Денвър, само че работата, която ѝ предстоеше – потвърждаването на историята на сенатора – можеше да бъде свършена само на лични срещи, а в топлите слънчеви почивни дни никой от хората, с които трябваше да говори, нямаше да е във Вашингтон. По-добре беше да прекара почивните дни в Денвър в писане и сваляне на интервюта и да се върне в неделя вечерта.
Или поне в това се мъчеше да се убеди. Тъжната, неласкава истина гласеше, че Лейла не искаше да остави Том и Пип сами заедно. Чувстваше се ужасно претоварена – твърде много репортажи, криза с болногледача на Чарлс, обичайния кошмар в електронната поща и социалните мрежи (бившата съпруга на Коуди Флейнър ѝ пишеше всеки ден, изпращаше ѝ рецепти и снимки на децата), а сега, след като беше станало ясно колко спешен е материалът за Албакърки, съвсем нямаше да има време за нищо. Репортажът изискваше много усилия, а тя беше единственият му родител. Дори и да се прибереше у дома, пак нямаше да може да отдели много време за Том и Пип. Тяхната свобода без никакви ангажименти в почивните дни ѝ се струваше мечтан разкош. Знаеше, че е важно да устои на ревността и самосъжалението, но ѝ беше трудно.
В метрото ръката ѝ трепереше толкова силно, че Лейла едва успя да допълни драсканиците си в бележника и да изпрати съобщения на Том и Пип. Когато се качи на самолета за Денвър, тревогата, че някой може да я изпревари, я скова напълно. Между седалките нямаше достатъчно голямо разстояние, за да може да работи, без седящият до нея костюмар да наднича в бележника ѝ, а и беше твърде напрегната, за да се съсредоточи върху тънкостите в данъчното облагане на компаниите от сектора на високите технологии, затова тя си поръча бутилчица вино и зяпаше с празен поглед в пълзящото по картата самолетче на екрана пред себе си. После си поръча още една и се помъчи да удави с нея безпокойството си.