Не разполагаше с нито едно основателно оплакване срещу Пип като гостенка. Момичето още не беше оставило неизмита чиния или лъжица в мивката, нито пък светната лампа в празна стая. Дори беше предложила на Том и Лейла да поеме изцяло прането. И двамата бяха настръхнали при мисълта как тя ще се рови в бельото им, но Пип обясни, че никога не е живяла в къща с работеща пералня и сушилня („Абсолютен лукс“) и затова те ѝ оставиха да се занимава с чаршафите и хавлиите. В нея го нямаше онова незаслужено усещане, че всичко ти се полага, заради което осмиваха младежите от нейното поколение, но тя не се извиняваше постоянно, че им пречи, нито прекаляваше с благодарностите, задето са я приютили. През седмицата, поне когато Лейла си беше у дома, Пип си приготвяше вечеря, отнасяше я в стаята си и повече не се показваше. Дойдеше ли петък вечер обаче, тя кацваше на барплота в кухнята и приемаше Том да ѝ забърка един от неговите съвършени коктейли „Манхатън“, белеше чесън за Лейла и разправяше забавни истории от комунарския си живот в Оукланд.
Лейла би трябвало да е доволна от това, как се бяха стекли нещата. Тя обаче имаше основания да подозира, че вечерите, в които работеше до късно или беше при Чарлс, Пип не стои в стаята си. На два пъти през този месец беше научила важни новини– все още неоповестеното отпускане на седем и половина милиона долара за „Денвър Индипендънт“ от фондация „Пю“ и че делото за Първата поправка, по което „Денвър Индипендънт“ също беше страна, е било разпределено на съдия от консервативния лагер – не направо от Том, а посредством Пип. Тъй като самата тя навремето с радост се беше облагодетелствала от близостта с по-възрастен мъж, Лейла знаеше колко е приятно да пиеш вода от извора и че момичето не си дава сметка каква привилегия е това, не си дава сметка, че другите може да я намразят. Чудеше се дали вината, която беше започнала да изпитва за онова, което беше сторила на първата съпруга на Чарлс, всъщност изобщо не е вина, а гняв, гняв към по-младата Лейла, на която ѝ беше осигурен достъп до литературния свят само защото Чарлс я намираше за привлекателна, феминистки гняв на възрастна жена към по-младото си Аз. Лейла усещаше част от този гняв, докато гледаше как Пип попива поученията на Том и се къпе в насладата, която той очевидно изпитваше от младата ѝ компания.
Това не бяха само безпочвени разсъждения „на теория“. Вече на два пъти този месец Том ѝ се беше нахвърлял като Чарлс. Веднъж, докато тя стоеше пред огледалото в банята и си сваляше грима, той се беше приближил към нея с вече изскочил от пижамата пенис, и втори път само няколко дни по-късно, когато Лейла угаси нощната лампа, тя усети ръката му на ключицата си, която Том харесваше, а след това и на шията си, която той харесваше още повече. Том се беше държал така само в началото. Впоследствие нещата се бяха уталожили и беше нужна съвсем малко параноя, за да се свърже внезапната промяна в него с лъчезарното присъствие на добре сложена, двайсет и четири годишна млада жена с гладка кожа и редовен мензис в съседната спалня. Ако Лейла живееше сама с Пип, може би щеше да се радва, че момичето се отпуска и се чувства като у дома си, разхожда се по тениска без сутиен, след като се е изкъпала, подпъхва пръстчетата на босите си нозе между възглавниците на дивана, зяпайки в отпуснатия ѝ от „Денвър Индипендънт“ таблет, а ароматът на шампоан от влажната ѝ коса изпълва стаята. Но с Том насред всичко това, разнасянето на Пип из къщата по този начин само караше Лейла да се чувства стара.
Момичето не правеше нищо нередно, просто си беше такова, ала Лейла усещаше как се настройва против нея, ревнува за времето, което Пип прекарва сама с Том, ревнува я, задето тя, а не Лейла, има възможност да му се радва. Беше убедена, че и той, и Пип я харесват прекалено много, че да я предадат, но това нямаше значение. Съвсем малко повече от минимална параноя беше необходима, за да си помисли, че приликата на Пип с бившата съпруга на Том е пробудила нещо в него, успяла е да го накара да преодолее посттравматичната си ненавист към типа на Анабел, така че сега той отново може да бъде привлечен от този тип, че в действителност това е неговият тип, а декларираното предпочитание към Лейлиния е било през цялото време реакция срещу отвратителния му брак: че Пип е съвършеното превъплъщение на младата Анабел, олицетворение на неговия първичен тип без товара на Анабел. Когато Том я попита дали има нещо против той да заведе Пип да гледат „Една нощ в Маями“, докато е във Вашингтон, Лейла се беше почувствала хваната натясно от обстоятелствата. Как да възрази срещу излизането на Том с Пип, след като тя самата прекарваше толкова време в дома на Чарлс? Дори му правеше чекии от време на време! Беше обременена с огорчен мъж в инвалидна количка и можеше да си позволи свободно време само на цената на по-малко сън, а Том, който всяка вечер си тръгваше от редакцията точно в седем, и Пип, която нямаше други приятели, разполагаха с предостатъчно свободно време и не можеха да бъдат винени, че го прекарват един с друг.