Безумието на негодуванието ѝ щеше да лъсне още по-ясно, ако не беше натрапчивото ѝ усещане, че заема второстепенно място в живота на Том. Не само заради угризенията на съвестта си беше останала женена за Чарлс. Така и не беше преодоляла подозрението, че колкото и Том да я обича такава, каквато е, за него е важно, че тя не е била млада при запознанството им, ерго, Анабел не може да го обвинява, че е с нея. Точно както Анабел не можеше да го обвинява, че е създал уважавано, почтено интернет издание с пари от баща ѝ. Тези морални съображения все още оказваха въздействие върху него и затова обвързаността ѝ с Чарлс си оставаше стратегическа, своего рода гаранция, че и тя, също като Том, си има някой друг. Но сега тя съжаляваше за това.
Пип като че ли изобщо не забелязваше ревността ѝ. Докато отпиваше от втория си „Манхатън“ вечерта преди Лейла да замине за Вашингтон, тя дори беше заявила, че Том и Лейла ѝ вдъхват надежда за човечеството.
– Продължавай – обади се Том. – Мисля, че и от името на Лейла мога да потвърдя, че бихме се радвали да вдъхваме надежда за човечеството.
– Ами на първо място, разбира се, това, което правите – отвърна Пип, – както и как го правите. Също така каквото съм видяла у семейните двойки досега, не ми допада. Или лъжи, неразбиране и насилие, или е онази задушаваща, как да се изразя, любезност.
– Лейла може да бъде задушаващо любезна.
– О, не ми се подигравай. Двойките, които са много близки, поне тези, които познавам, при тях сякаш няма място за никой друг. И сякаш постоянно се напъват да покажат колко са прекрасни като двойка. От тях лъха мирис на спарено, на мръсни чорапи, на пържени сутринта палачинки. С други думи, полезно е да се види, за мен е полезно, че не е задължително нещата да са такива.
– Караш ни да се гордеем.
– Не я подигравай, задето ни прави комплимент – обади се сърдито Лейла.
– Както и да е – измърмори Пип.
Бяха в кухнята на Том и Лейла, която имаше едно наум за вегетарианските наклонности на Пип, приготвяше огретен от тиквички за вечеря. С Том бяха забелязали, че когато се пържи нещо, Пип се затваряше в стаята си.
– Май си доста чувствителна към миризмите – рече Том. – На пържени палачинки, на мръсни чорапи...
– Миризмата е ад – отвърна Пип и вдигна чашата си с „Манхатън“, сякаш вдигаше тост с думите си.
– Бившата ми съпруга беше на същото мнение – каза Том.
– Но миризмата може и да е рай – продължи Пип. – Установих...
Тя замълча.
– Какво? – попита Лейла.
Пип разтърси глава.
– Просто се сетих за майка ми.
– И тя ли има прекалено изострено обоняние? – попита Том.
– При нея всички сетива са прекалено изострени. А тъй като почти постоянно е в депресия, за нея миризмата винаги е ад.
– Мъчно ти е за нея – каза Лейла.
Пип кимна.
– Защо не я поканиш да дойде тук?
– Тя не пътува. Не шофира и не се качва в самолети.
– Страх я е да лети?
– По-скоро е от хората, които никога не слизат от планината. Обеща да дойде за раздаването на дипломите в колежа, но си личеше колко е притеснена, трябваше да вземе автобуса или да помоли някой да я докара, така че накрая ѝ казах, че не е длъжна да го прави. Тя много съжаляваше, ала си личеше, че е невероятно облекчена. А Бъркли е на по-малко от два часа път.
– Ха – обади се Том, – аз пък съжалявам, че майка ми успя да дойде за раздаването на дипломите. После заяви, че това е било най-отвратителният ден в живота ѝ.
– Защо, какво е станало? – попита Пип.
– Запозна се с жената, за която после се ожених. Беше грозна картина.
Той заразказва историята си, но Лейла го слушаше с едно ухо не защото я беше чувала, а защото не беше. Том беше имал повече от десет години да сподели какво се е случило при завършването, а Лейла го чуваше за първи път само защото той беше решил да позабавлява с разказа си Пип. Чудеше се какво ли още е доверил на момичето, когато са били сами.