– Лейла...
– Даже и багажът ми е готов в куфара. Ти може да почакаш Пип. Аз ще се прибера у дома, у дома. – Тя пресуши коктейла и стана. – Ако не си забелязал, вече не я харесвам толкова.
– Забелязах. И тя е забелязала.
– О, чудесно.
– Тази вечер реши да излезе, за да може с теб да останем насаме. И затова са и иронията, и моето раздразнение от важната ти работа при съпруга ти. Но тя не е глупава. Не е безчувствена.
– Да, прекрасна е във всяко едно отношение. Защо направо не я изчукаш?
– За нищо на света не би искала да застане между нас. Тя те боготвори...
– Направи ѝ едно дете, след като изразходва всичкото си чувство за вина с мен, и...
– Боготвори те и усеща, че не я искаш тук. И затова страда.
– Знаеш ли, това е много хубаво. Но на мен не ми е приятно да слушам, че ме обсъждате зад гърба ми, даже изобщо не ми е приятно, че си говорите. Ще съм ви благодарна, ако вместо мен, обсъждате Анабел.
– Не си на себе си – въздъхна той. – И аз не съм на себе си. Ядосах се, докато те чаках, започнах да ревнувам. Извинявай. Прибра се с чудесна новина, уморена си, разбираемо е, а какво стана? Скарахме се.
– О, ще се върна. Знаеш, че ще се върна. Но просто от време на време ми просветва колко мразя този живот, колкото и да е хубав. При теб не е ли така?
Том поклати глава.
– Нямам сили – продължи тя. – А трябва да работя през почивните дни. В момента единственото, което има значение за мен, е, че има една малка стаичка, която си е изцяло моя, сто процента моя, и тя не е тук. Съжалявам.
Той въздъхна отново.
– Преди да тръгнеш...
– Да?
– И не се ядосвай, моля те.
– С това предисловие вече няма как да не започна да се ядосвам.
Том остави очилата на възглавницата и разтри очите си.
– Сигурно ще кажеш, че съм оставил най-важното за накрая. Или ще решиш, че съм се побъркал. Но според мен тя май е моя дъщеря.
– Коя май е твоя дъщеря?
Той си сложи очилата и се взря право напред. В стаята се беше появил призрак.
– Няма как да е така. Нямам дъщеря и дори и някак си да имах, какъв е шансът да дойде да живее при мен?
– Никакъв.
– Точно така.
– И?
– Тя е дъщеря на Анабел – рече Том. – Майка ѝ със сигурност е Анабел. А аз съм бащата. Сигурен съм в това.
Лейла седна, беше ѝ се завил свят.
– Не може да бъде.
– Сега разбираш защо те чаках да се прибереш с такова нетърпение.
Дори и след като седна, на нея пак ѝ се струваше, че подът се надига, сякаш се мъчеше да я изтъркули от къщата. Възможно ли беше това да е краят? Да се върне при Чарлс и никога повече да не стъпи тук? Изглеждаше възможно.
– Започнах да се досещам след онова „миризмата е ад“ – продължи Том. – И когато ни каза, че майка ѝ не е съвсем наред и не си показва носа навън. Затова в сряда, след театъра, я попитах защо майка ѝ си е сменила самоличността. Тя отговори, че майка ѝ се страхувала баща ѝ да не ѝ я отнеме. Звучи точно като Анабел. Съвсем като нея, нали? Попитах я дали има снимка на майка си...
– Не искам да слушам повече – обади се Лейла.
– Имаше, в телефона си.
– Наистина не искам да слушам.
Ако Том беше знаел, че Анабел е родила, нямаше да е толкова против и той да има дете. Това наистина беше краят.
– Така че оставаше въпросът кой е бащата – рече Том. – Ще ти спестя подробностите, но няма начин да съм аз. И въпреки това съм сигурен, че съм аз.
– Защо?
– Заради възрастта на Пип и защото познавам Анабел. Като знам, че е била бременна, ми става ясно защо тогава изчезна така...
– Ще го кажа за последен път. За мен е мъчение да слушам за Анабел.
Той въздъхна.
– Не мога да ти опиша колко странно се почувствах, като видях снимката ѝ в телефона на Пип. Погледнах я за секунда, но това беше напълно достатъчно. Не знам какво отговорих, Пип обаче си беше съвсем спокойна. Не се опитваше нищо да скрие. Помолих да видя снимка, тя ми я показа. И това ме кара да мисля...
– Че тя не знае.
– Точно така. Или че е много добър лъжец. Сетих се за онази история с гаджето, когато ни излъга. И затова се чудя дали тя все пак не знае кой съм аз.
– Не я ли попита?
– Исках първо да го обсъдя с теб.
Лейла си мислеше за цигарите, които криеше в камерата за спешни случаи. Коктейлът я беше ударил в главата. Новината я беше ударила в главата.
– Това няма нищо общо с мен – каза тя унесено. – Това е твоят живот, твоят истински живот, животът, който има значение за теб. Аз винаги съм била нещо вторично. Дори и да не искаш истинския си живот, той идва при теб и те поглъща. Не се тревожи, знам как да се оттегля тихомълком.