– Най-голямото ми желание е никога повече да не видя Анабел.
Лейла се изсмя пискливо.
– Май ще ти се наложи от сега нататък да се виждате доста често.
– Пип има опит в разследванията. Възможно е да е успяла да разбере коя е Анабел и това да я е довело до мен. Но ако е достатъчно добра да стигне до мен, значи, е трябвало да открие, че на името на Анабел има попечителски фонд с един милиард долара.
– Един милиард?!
– Ако Пип знаеше за тях, нямаше да е тук, в Денвър. Щеше да накара майка си да изплати жалкия ѝ студентски заем. Което говори, че тя не знае нищо.
– Един милиард долара... Бившата ти съпруга притежава един милиард.
– Казвал съм ти го.
– Казвал си ми, че е богата. Но един милиард долара...
– Така предполагам, предвид печалбата на „Маккаскил“. Сумата беше близо милиард, когато баща ѝ умря.
Лейла беше свикнала да се чувства дребничка, но никога преди не се беше чувствала толкова незначителна.
– Съжалявам – каза Том. – Знам, че ти дойде твърде много.
– Твърде много? Имаш дете. Имаш дъщеря, за която не си знаел двайсет и пет години. Дъщеря, която сега живее в дома ти. Да, не мога да отрека, твърде много е.
– Но това не променя нищо.
– Вече промени всичко – отвърна Лейла. – Спокойно, всичко ще се подреди. Ще оправиш отношенията си с Анабел, ще поддържаш връзка с Пип, миналото ще престане да те преследва. Ще се събирате по празниците. Ще е страхотно.
– Моля те... Лейла... Трябва да ми помогнеш да го обмисля. Защо е дошла в Денвър?
– Нямам представа. Случайно?
– Няма начин.
– Добре, тя знае и е добър лъжец.
– Мислиш ли, че е толкова добър лъжец?
Тя поклати глава.
– Значи, не знае – каза Том. – А след като не знае... Как, по дяволите, се е озовала в дома ми?
Лейла отново поклати глава. Когато дойдеше мигът да повърне, ѝ се повдигаше не само при мисълта за храна, а и при самата представа, че иска нещо, каквото и да е. Гаденето отхвърляше всяко желание. Също като караниците. Тя си припомняше предишната самота и отново я изпитваше, убеждението, че любовта е непостижима, че колкото и дълбоко да погребат спора си, той никога няма да изчезне. Лошото на свободно избирания всеки ден живот, живота от Новия завет, беше, че той може да рухне във всеки един момент.
28 Рефрен от песента на котарака китарист от комикса на Б. Килбан (1935–1990). – Б. пр.
29 ЕМИЛИ (акроним от израза Early money is like yeast, „рано постъпилите пари са като мая“ [за последващи дарения]) е организация, подкрепяща жените в Демократическата партия; НАРАЛ е акроним на Националната лига за действия в подкрепа на правото на аборт; Барбара Боксер (р. 1940 г.) е сенатор от Демократическата партия. – Б. пр.
Кравеферма „Лунна светлина“
Ала миризмата беше и рай. Не на летището в Санта Круз де ла Сиера, където полъхът на тор от близките пасища се смесваше с дразнещия пушек на неефективни двигатели, забранени в Калифорния още преди Пип да се роди, нито в джипа „Ленд Круизър“, управляван със сигурна ръка от мълчаливия боливиец Педро през пелената от дизелови частици по околовръстното, нито по пътя към Кочабамба, където на всеки петстотин метра поредният брутален легнал полицай даваше възможност на Пип да усети мириса на гниещи плодове и пържено и около джипа се стълпяваха продавачи на портокали и закуски, които всъщност бяха сложили легналите полицаи, нито в жегата по прашния коларски път, по който Педро зави, след като Пип преброи четиресет и седем легнали полицаи (rompemuelles, така ги наричаше Педро, първата ѝ нова дума на испански), нито когато стигнаха до подножието на планината и се заспускаха по тесен, стръмен път, какъвто нямаше и в Сан Франциско, от вдигналото се високо слънце седалките в джипа пареха и от тапицерията се отделяха летливи вещества, а нафтата в резервната туба в багажника се изпаряваше; но след това, след като се спуснаха през смесената гора и през по-прохладния гъсталак, изсечен тук-там за кафеени плантации, и най-накрая поеха по равно покрай поток, водещ към малка долина, по-красива и от най-красивите места, които Пип си беше представяла: ето тогава навлязоха в рая. През отворения прозорец нахлуваха едновременно два аромата, отчетливо различни като слоеве по-хладка и по-топла вода в езеро: наситено ухание от някакви нацъфтели тропически дървета и дъхав аромат на трева от ливадата, по която пасяха кози. От струпаните в дъното край реката ниски постройки идваше лъх на сладък дим от изсечени плодни дървета. Самият въздух имаше приятен аромат на друг климат, нещо абсолютно различно от северноамериканския.
Мястото се наричаше Вулканите. Нямаше вулкани, но долината беше обградена от върхове от червен пясъчник, високи по повече от петстотин метра. Скалите поглъщаха водата през дъждовния сезон и я изпускаха целогодишно в река, която се виеше през сгушена тучна гора, оазис с късче от джунглата в иначе сушав район. Добре поддържани пътеки кръстосваха гората и през първите две седмици от престоя си във Вулканите, докато другите стажанти и служители на „Слънчев лъч“ вършеха потайните си дела, а на нея ѝ възлагаха само дребни задачи по поддръжката (защото Андреас Волф го нямаше, беше в Буенос Айрес и тя не беше минала първоначалното събеседване, по време на което той съобщаваше на новите стажанти какви ще са задълженията им), Пип обикаляше по пътеките всяка сутрин и надвечер. И за да не размишлява за това, което беше оставила в Калифорния, за жалните викове на майка си: „Пюрити! Пази се! Котенце!“, отекнали след нея, когато тръгна към летището, тя се потопи изцяло в миризмите.