Тропиците бяха откровение за обонянието. Пип си даде сметка, че да израснеш някъде в умерения пояс като в другата Санта Круз, нейната Санта Круз, всъщност е равносилно на това, да развалиш зрението си заради лошо осветление. В сравнение с тукашното богатство, миризмите в Калифорния бяха толкова оскъдни на брой, че не се забелязваше взаимната им свързаност. Тя си спомняше как един преподавател в колежа им беше обяснявал защо всички цветове, различими за човешкото око, може да бъдат побрани в двуизмерен спектрален кръг: защото ретината има рецептори само за три цвята. Ако ретината се беше развила и имаше и четвърти рецептор, щеше да е необходима триизмерна спектрална сфера, за да побере всички нюанси при преминаването на един цвят в друг. На Пип тогава това ѝ се беше видяло трудно за вярване, но сега миризмите във Вулканите я убедиха в правотата му. Само пръстта имаше толкова много различни ухания! Един тип почва напомняше на карамфил, друг – на риба, песъчливата лъхаше на цитрус и креда, една друга загатваше за пачули или за прясно настърган хрян. А тропическите гъби миришеха на какво ли не. Пип дълго се вря в шубраците край пътеката, за да намери гъбата с толкова силен аромат на печено кафе, че чак напомняше на шоколад, който пък напомняше на риба тон; миризмите в гората имаха какви ли не отсенки и за първи път тя се замисли за рецепторите в носа си, които ги различаваха. Рецепторът, който беше реагирал на канабис в Калифорния, в Боливия реагираше на дивия лук. В радиус от половин километър около лагера имаше пет различни цветя, чийто аромат напомняше на маргаритка, която пък беше подобна на изсъхналата на слънцето козя пикня. Докато обикаляше, Пип можеше да си представи какво е да си куче, никоя миризма да не ти се струва отблъскваща, да възприемаш света като плавно преливаща многоизмерна палитра от интересни и преплетени миризми. Не беше ли това раят? Все едно си напушен, без да си пушил. Струваше ѝ се, че ако остане във Вулканите достатъчно дълго, накрая ще усеща всички миризми така, както очите ѝ вече бяха видели всички цветове в спектралния кръг.
В продължение на седмица, тъй като никой не ѝ обръщаше внимание, Пип си позволи да се държи малко по-смахнато от обикновено. Вечер, щом изведнъж се спуснеше тропическият мрак, тя се опитваше да пробуди интерес у другите млади жени в столовата (за хакерите това беше време за закуска) към обонятелните си открития, към търсенето на ненадушвани до този момент миризми и към теорията си, че всъщност няма неприятна миризма, дори и тези, които се смятат за най-гадни – човешки изпражнения, гнилоч и смърт – са лоши само извадени от естествената си среда, и в места като Вулканите, където има такова съвършено богатство на аромати, е възможно да се зърне добрата им страна. Само че останалите девойки – които до една, навярно неслучайно, бяха умопомрачително красиви – като че ли нямаха нейния нос. Те се съгласяваха, че тук цветята и дъждът ухаят приятно, но Пип виждаше как се споглеждат и набързо си съставят мнение за нея. Все едно се беше върнала в столовата в колежа през първата седмица от учебната година.
Тя беше съвсем малко под средната възраст на присъединилите се към проекта „Слънчев лъч“. На въпроса ѝ защо са тук, изненадващо голям брой от тях отговаряха: „Да направим света по-добър“. Според нея колкото и похвален да беше стремежът им, всеобщите подигравки трябваше отдавна да са изхвърлили от употреба този израз, ала явно самоиронията не се смяташе за необходимо качество за служителите на Проекта. Ако беше на мястото на Андреас и си поставеше за цел да направи света „по-добър“, като за начало Пип щеше да започне да наема повече жени за техничарската работа. С изключение на готиния обратен швед Андерс, който имаше някакви журналистически умения и подготвяше информацията за публикуваните разкрития, в проекта „Слънчев лъч“ имаше ясно разделение на труда по пол. Мъжката част се скриваше в строго охранявана сграда без прозорци оттатък пасището на козите и там пишеше кодове, а девойките се събираха в преустроената плевня и се занимаваха с връзките с обществеността, рекламата и оптимизацията за търсачките, проверка на източниците и поддържането на отношения с други организации, страницата на Проекта и счетоводството, проучванията, социалните мрежи и писането на текстове. Всяка една от тях разполагаше с много по-впечатляваща биография от Пип. Те идваха от Дания, Великобритания, Етиопия, Италия, Чили и Манхатън и като че ли бяха прекарали годините си в колежа не в учене (още на дванайсет бяха чели и препрочитали „Одисей“ в частни училища за свръхнадарени деца), а бяха пропускали семестър-два в „Браун“ или „Станфорд“, за да творят приказни дела, да работят за Шон Комбс или Елизабет Уорън, да се борят със СПИН в Африка или да спят с напуснали колежа основатели на оценени на милиарди компании в Силициевата долина. Пип бързо се убеди, че „Слънчев лъч“ няма как да е зловеща секта, тъй като другите девойки не бяха от тези, които допускат грешки в живота си.