– Не трябва ли първо да завършиш право?
– Имам диплома от Йейл.
– Леле! Кога успя?
– Продължавам да се мотая тук с надеждата, че може да има някакъв по-интересен живот за мен. Само че няма. Въпрос на време е да замина и да се захвана с това, което правят пъзливците. И от което можеш да умреш от скука.
– Ти си смела, можеш да измислиш нещо по-хубаво.
– Не се смятам за смел човек.
– Така е с всички смели хора.
Известно време се вслушваха в жабите.
– Мога ли да продължа да седя тук с теб? – попита Пип.
– „Леле“... За първи път чувам някой да използва „леле“. – Колин вдигна ръка, поколеба се за миг и после потупа дланта на Пип.– Можеш да продължиш да седиш тук.
Сутринта, след ранна разходка в гората, Пип отиде да потърси Андреас. Сградата, в която работеха хакерите, се захранваше от разположен в шумоизолиран бункер генератор на природен газ благодарение на боливийското правителство, което беше позволило да се прокара отклонение от преминаващия по хребета газопровод. Плевнята и другите постройки се захранваха от малък ВЕЦ и слънчеви панели, разположени край пътя. С отказа си от собствен кабинет Андреас беше спечелил възхищението на останалите стажанти. За да изтъкне, че проектът „Слънчев лъч“ е общо дело, а не йерархична организация, той работеше с лаптопа си на платформа, издигната на мястото на сеновала в преустроената плевня, където имаше дивани и кухненски бокс за общо ползване. Пип мина през паноптикума на женската красота на долния етаж и се качи по стълбите, девойките щракаха настървено по клавиатурите, повечето бяха по долнища на пижами, с които обикаляха по цял ден.
Горе Андреас разговаряше с още няколко девойки по пижами.
– Десет минути – каза той на Пип. – Заповядай при нас, ако искаш.
– Не, ще почакам навън.
Във върховете на канарите се разбиваха последните остатъци сутрешни облаци и мъгла, слънцето надделяваше; тук светът всеки ден изглеждаше току-що пресътворен. Пип седна на тревата и се зазяпа в една птичка с дълга двуостра опашка, която следваше козите и ядеше кръжащите около тях мухи. Това щеше да прави цял ден, работата и мястото ѝ на този свят бяха сигурни. Педро прекоси ливадата с резачка и един от синовете си, помаха ѝ приятелски. И него като че ли нищо не тревожеше.
Андреас излезе и седна до нея. Беше облечен с хубави тесни джинси и опъната по тялото тениска, която подчертаваше плоския му корем.
– Прекрасно време – отбеляза той.
– Да – отвърна Пип. – Днес слънцето е още по-пречистващо.
– Ха-ха!
– Винаги съм мразила думата „рай“. Смятах я за глупава измислица на вярващите, за да не казват „мъртъв“. Но сега ще трябва да го преосмисля, поне малко. Онази птичка там...
– Нашата двуопашата мухоловка.
– Изглежда напълно спокойна. Започвам да си мисля, че раят не е вечно спокойствие. По-скоро в усещането за спокойствие има някаква вечност. Вечен живот няма как да има, тъй като човек не може да надбяга времето, но пък можеш да избягаш от времето, ако си в мир със себе си, защото тогава времето няма значение. Има ли някакъв смисъл това, което казвам?
– И то немалко.
– Завиждам на животните. Особено на кучетата, тъй като на тях нищо не им мирише лошо.
– Радвам се, че тук ти харесва – рече Андреас. – Колин уреди ли въпроса с автоматичния превод на парите?
– Да, благодаря. Фалитът ми се отлага.
– Да поговорим тогава какво би могла да правиш за нас.
– Освен да бъда местната кучкарка? Вече ти казах какво искам. Искам да разбера кой е баща ми или поне истинското име на майка ми.
Андреас се усмихна.
– Ясно ми е как това ще ти помогне. Но как ще помогне на Проекта?
– Да, да – кимна Пип. – Знам, че трябва да работя.
– Занимава ли ти се с разследвания? Можеш да научиш много от Уилоу. Тя е спец в проучванията.
– Уилоу не ме харесва. Всъщност никой тук не ме харесва особено, с изключение на Колин.
– Не ми се вярва да е така.
– Явно съм прекалено саркастична. Муся се на вашия „Кул Ейд“. Прекалено много говоря за миризмите.
– Никой не е против теб. Всеки от присъстващите тук е изключителен човек посвоему.
– Това е първото наистина плашещо нещо, което чувам от теб.
– Защо?
– Ако аз отговарях за твоя публичен образ, щях да наема и малко дебели и грозни служители. Нямаше да разположа лагера в най-красивата долина на света. От толкова много красота направо тръпки ме побиват. Кара ме да не те харесвам.
Андреас застина.
– Което за нищо на света не бива да допускаме.
– А може би е точно обратното. Може би мога да съм ти полезна, като не те харесвам. Сигурна съм, че не съм единственият човек, който настръхва от това тук. Нали каза, че искаш да ти помогна да разбереш как те възприема светът? Мога да бъда твоят личен омразник. Ето в тази област са моите невероятни умения.