– Странна работа – рече той. – Колкото повече не ме харесваш, аз пък толкова повече те харесвам.
– И с предишния ми шеф беше така.
– Тук няма шефове.
– О, я стига.
Андреас се засмя.
– Права си, аз съм шефът.
– И като си говорим откровено, да си призная, че никога не съм обръщала особено внимание на проекта „Слънчев лъч“. Какво мисли светът за теб, е твой проблем, не мой. Много е мило, че ме покани тук. Но основната причина да дойда е, че според Анагрет можеш да ми помогнеш да намеря отговорите на моите въпроси.
– И капчица възхищение ли не изпитваш към Проекта?
– Вероятно още не го разбирам. Сигурна съм, че е достоен за възхищение. Само че някои от нещата, които изнасяте, са ужасно дребнави, все едно сте от онези страници в интернет, дето хората качват снимки и видео, за да си отмъстят на зарязалите ги гаджета.
– Не си ли малко крайна? Преди малко обсъждахме публикуването на нови разкрития, вътрешноведомствени документи на австралийското правителство относно застрашените видове. Кенгурута, папагали и така нататък. Уж ги защитават, а всъщност налагат интересите на земевладелците, ловците и въгледобивната индустрия. Това дребнаво ли е? Но единственият начин да стигнем до тази информация, единственият начин да останем в играта е, като публикуваме по нещо всеки ден. Трябва да се занимаваме и с дреболии, за да можем да правим големите удари.
– Съгласна съм, че положението на застрашените видове в Австралия е лошо – отвърна Пип. – Но надушвам нещо гнило.
– А, прословутият ти нюх... Какво точно казва той?
Тя се замисли. Не искаше да бъде личният му омразник, ясно ѝ беше колко изтощително и отчуждаващо е това. Беше дошла в Боливия готова да изпита възхищение към Проекта, ала задушливото прекомерно възхищение на другите стажанти предизвикваше враждебността ѝ. И все пак враждебността ѝ помагаше да изпъкне. Можеше да се окаже, че тя е начинът Пип да задоволи жалкото си малко его и да накара Андреас да я хареса.
– Имаше една кравеферма – рече тя, – „Лунна светлина“, близо до нас, когато бях малка. Предполагам, че беше истинска кравеферма, тъй като беше пълно с крави, само че тя не се издържаше от продажбата на мляко. Парите идваха от продажбата на качествен тор на био-еко фермите наоколо. Всъщност беше фабрика за лайна, маскирана като фабрика за млечни продукти.
Андреас се усмихна.
– Не ми харесва накъде биеш.
– Ти каза, че един вид се занимаваш с гражданска журналистика. Разкриваш тайна информация. Но истинското ти занимание не е ли...
– Производството на тор?
– По-скоро на слава и преклонение. Продуктът си ти.
В тропическите сутрини имаше един ясно различим момент, в който слънцето преставаше да напича приятно и започваше да прежуря. Този момент обаче още не беше дошъл. Избилата на лицето на Андреас пот явно се дължеше на нещо друго.
– Анагрет беше права – каза той. – Ти наистина си човекът, който ни трябва. Притежаваш нужната смелост и почтеност.
– Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.
– Не е вярно.
– Дори и на Колин?
– Е – Андреас кимна бавно, забил поглед в земята. – Може би за Колин си права. Така по-лесно ли ще ми повярваш?
– Не. По-скоро ми идва да си събера багажа. Колин е страшно нещастна.
– Доста се задържа тук. Време ѝ е да продължи напред.
– И сега ти трябва нова Колин? Да я експлоатираш и да я водиш за носа? Това ли е?
– Жал ми е за нея. Но не съм виновен. Тя иска нещо, което от самото начало ясно съм показал, че не мога да ѝ дам.
– Според нея не е точно така.
Той вдигна очи и я погледна.
– Защо не ме харесваш, Пип?
– Напълно основателен въпрос.
– Заради Колин ли?
– Не. – Тя усещаше как губи самообладание. – Просто напоследък съм враждебно настроена към всичко, особено към мъжете. В това отношение имам проблем. Не си ли личеше и в писмата ми?
– Трудно е да се прецени по няколко писма.
– До снощи си бях съвсем щастлива тук. А сега сякаш изведнъж се озовах обратно в лайната, от които се опитвам да се измъкна. Пак съм гневна и не мога да се владея. Сигурна съм, че твоят „Слънчев лъч“ върши чудеса за кенгурутата и папагалите. Но май ще е по-добре да отида да си събера багажа.
Тя се надигна, трябваше да се махне, преди да избухне.
– Не мога да те спра – рече Андреас. – Мога единствено да ти предложа истината. Ще ме изслушаш ли? Хайде, седни.
– Ако истината не е много дълга, предпочитам да остана права.
– Седни! – повтори той със съвсем различен тон.
Пип се подчини. Не беше свикнала да ѝ заповядват. Но колкото и да беше странно, в това имаше някакво облекчение.