– Ето ти две истини за славата – рече Андреас – Едната е, че човек е много самотен. Другата е, че околните постоянно провиждат себе си в теб. Отчасти заради това се чувстваш толкова самотен. Сякаш изобщо не съществуваш като личност. Ти си просто предмет, на който хората приписват идеализма си, гнева си и всичко останало. Само че, разбира се, не можеш да се оплакваш, дори не можеш да говориш за това, тъй като все пак си искал да бъдеш известен. А ако се опиташ да споделиш, някоя гневна млада жена от Оукланд, Калифорния, ще те обвини в самосъжаление.
– Просто казах това, което си мислех.
– Всичко се наслагва и прави известния човек още по-самотен.
Тя беше разочарована, че истината е свързана с него, не с нея.
– А Тони Филд? И с нея ли се чувстваше самотен? Нали точно заради това прочутите личности се женят помежду си? Да има с кого да си говорят за ужасното бреме на славата?
– Тони е актриса. Връзката ни с нея е начин взаимно да си качим акциите.
– Олеле! Тя знае ли какво мислиш за нея?
– И двамата знаем какви са условията на тази сделка. Те са едни и същи за всички от Анагрет насам. С Анагрет беше друго, тъй като, когато се запознахме, бях никой. Заради това ѝ имам доверие. Заради това я послушах, когато тя настоя да те вземем.
– Аз пък ѝ нямам и капчица доверие.
– Знам. Но тя е видяла нещо особено в теб. Не само талант, а нещо друго.
– Какво означава това? Колкото повече се мъчиш да обясниш тази твоя „истина“, толкова по-шантаво става.
– Просто те моля да не прибързваш. Искам да продължиш да бъдеш такава, каквато си. Не прехвърляй себе си върху мен. Опитай се да ме възприемеш като човек, който се старае да си върши работата, а не като известен по-възрастен мъж, на когото си ядосана. Възползвай се от тази възможност. Дай на Уилоу шанс да те научи да правиш разследвания.
– Тази идея с Уилоу ми е много съмнителна.
Андреас я хвана за ръцете и я погледна в очите. Тя не смееше да откликне по никакъв начин, ръцете ѝ лежаха отпуснати в неговите. Очите му бяха прекрасно сини. Дори и като се махнеше изкривяващата образа му харизма, той пак си оставаше красив мъж.
– Искаш ли още истини? – попита Андреас.
Тя отклони поглед.
– Не знам.
– Истината е, че ако ѝ наредя, Уилоу ще се държи изключително мило с теб. Няма да се преструва. Наистина ще е мила. Трябва само да натисна копчето.
– Леле, леле! – възкликна Пип и издърпа ръцете си.
– Какво искаш от мен? Да те излъжа, че не е вярно ли? Да отрека властта си над нея? Тя е убедена, че провижда себе си в мен. Нищо не мога да направя.
– Леле!
– Дошла си да търсиш истината, нали? Достатъчно си силна, за да я чуеш.
– Леле!
– Както и да е – каза той и се надигна. – Ще се видим на обяд.
Слънцето прежуряше жестоко. Пип се катурна на една страна, сякаш повалена от жегата, главата ѝ се въртеше. Имаше чувството, че черепът ѝ е бил отворен и мозъкът ѝ е бил разбъркан с дървена лъжица. Все още не беше склонна да се подчини на Андреас, не беше склонна да му се отдаде, но за миг той беше бръкнал в мозъка ѝ и ѝ беше показал как това може да стане, как Уилоу може да промени отношението си така, както октоподът сменя цвета си, само защото той ѝ е наредил, как Колин може да бъде прикована към място, което мрази, само защото желае нещо, което знае, че никога няма да получи, от човек, когото смята за мръсник. В Пип зейна нов разлом. От едната страна бяха здравият разум и скептицизмът. От другата беше някаква всеобща, сковаваща цялото ѝ тяло податливост, едно напълно чуждо за нея покорство. Дори и в разгара на увлечението си по Стивън не беше искала да бъде просто обект за желанията му, не си беше мечтала да му се отдаде, да му се подчини. А точно такова беше покорството, което Андреас, неговата известност и самоувереност бяха разкрили в нея. Сега ѝ ставаше ясно защо Анагрет се беше отнасяла с такова презрение към слабостта на Стивън.
Пип се насили да се надигне и отвори очи. Цветовете край нея бяха едновременно самите себе си и ослепително бели. Резачката ръмжеше в гората оттатък реката. Как изобщо ѝ беше минало през ума, че знае къде е попаднала? Нищо подобно! Проектът „Слънчев лъч“ беше секта, и то още по-зловеща заради това, че се мъчеше да мине за друго.
Тя стана и се върна в плевнята, присвои си първия свободен таблет, който намери, и го отнесе в сенките край реката. Откакто беше пристигнала, гледаше поне през ден да изпрати по някое бодро писмо до майка си, като използваше адреса на съседката Линда. Линда ѝ отговори няколко пъти, твърдеше, че майка ѝ е „увесила нос, но се държи“. Пип беше излъгала, че не може да се обажда по телефона от Вулканите, какъв беше смисълът да е тук, ако трябваше всеки ден да си говори с майка си, затова сега се поколеба дали да включи програмата, която в Проекта използваха вместо скайп. Да се пречупи и да се обади на майка си, беше почти равносилно да признае, че няма да издържи тук, че вече е на път да си тръгне. Само че това беше извънреден случай. Не ѝ харесваше да бъркат в мозъка ѝ с дървена лъжица.