– Не ми харесва това, че си много по-красива от мен – започна тя.– Не ми харесва, че ти си от отличничките, а аз не съм. Не ми харесва, че си била в „Станфорд“. Не ми харесва, че не ти се налага да се тревожиш за пари. Не ми харесва, че никога няма да осъзнаеш колко си привилегирована. Не ми харесва, че обожаваш „Слънчев лъч“ и не те притеснява колко шантаво място е това. Не ми харесва, че не ти се налага да бъдеш саркастична. Не ми харесва, че не можеш да си представиш какво е да си беден и да дължиш пари, да имаш самотна депресирана майка и да си толкова странна и изпълнена с гняв, че дори да си нямаш гадже... О, не, не ме слушай. – Пип поклати глава отвратено. – Очевидно всичко това е от самосъжаление.
От обида лицето на Уилоу беше заприличало на лилаво-червена сушена слива.
– Не, не – възрази тя. – Ти просто изговаряш на глас това, което винаги съм знаела, че другите мислят за мен.
Тя стисна очи и заплака.
Пип се уплаши.
– Не съм искала да бъда красива – подсмърчаше Уилоу. – Не съм искала да бъда привилегирована.
– Знам, знам – заутешава я Пип. – Естествено.
– Как да се реванширам за това? Какво мога да направя?
– Ами... Всъщност... Случайно да имаш едни излишни сто и трийсет хиляди долара?
Уилоу се усмихна през сълзи.
– Ха-ха. Наистина си забавна.
– Явно нямаш.
– И аз страдам. Повярвай ми, страдам. – Уилоу я хвана за ръцете и потри с палци дланите ѝ. Явно всички в „Слънчев лъч“ имаха навика да сграбчват хората за ръцете. – Мога ли да бъда напълно откровена с теб?
– Така ми се пада, сама си го изпросих.
– Има и друга причина да не те харесвам. Защото той те харесва.
– Той и теб те харесва.
Уилоу поклати глава.
– Личи си по начина, по който говори за теб. Но и преди това се виждаше. На теб очевидно не ти дреме за Проекта. А когато разбрахме, че ти е писал... Няма да е лесно да работя с теб, като знам колко много те харесва.
В Пип се надигаше нееднороден страх, страх, че Андреас наистина я харесва много, страх, че заради това другите няма да я харесват, че ще трябва да се извинява за това, особено на Колин.
– Добре – въздъхна тя, – сега аз започвам да се чувствам виновна.
– Не е приятно, нали?
Уилоу се усмихна, приведе се и я прегърна сестрински. Пип изпитваше гадното усещане, че се е оставила да бъде купена с обещанието за приятелство с една отличничка, обещанието за обществено приемане. Но вече не изпитваше недоверие към Уилоу. Това като че ли беше стъпка напред.
Вечерта на верандата Пип разказа на Колин почти всичко.
– Уилоу не е от най-големите злобарки – рече Колин. – Тя каза ли ти, че един от братята ѝ е загинал преди три години?
– О, боже... Не.
– Нещастен случай със сноуборд. Тя е още на успокоителни. Разбира се, Волф го знае. Вълкът винаги избира най-уязвимото агънце в стадото.
Пип беше впечатлена, даже смаяна, че Уилоу не е изиграла коза с мъртвия си брат. Просто си беше седяла под дървото и търпеливо си беше понесла наказанието. Това подсказваше колко силно ѝ беше подействало казаното от Андреас, каквото и да беше то.
– Сега ми е малко по-ясно защо не можеш да се махнеш от тук– рече тя.
– Е... Доколкото разбирам от разказа ти, след появата ти дните ми тук са преброени.
– Колин... Знаеш, че ако трябва да избирам между теб и него, ще предпочета да съм твоя приятелка.
– Така говориш сега. Минал е само един ден от завръщането му.
– Ако теб те няма, и аз няма да остана тук.
– Наистина ли? Ако целта ти е да прекараш известно време далеч от майка си, постарай се да издържиш по-дълго от две седмици.
– Не е казано, че ще се върна в Калифорния. Може да заминем заедно, да отидем някъде.
– Нали искаше да намериш изчезналия си баща?
– Може Флор да ми даде сто и трийсет хиляди долара и тогава това няма да има никакво значение.
– Още много имаш да учиш за богаташите – отвърна Колин. – Флор няма да ти услужи дори и с конеца си за зъби, без да получи нещо в замяна.
Когато на сутринта, след ранна разходка в гората, Пип отиде в плевнята, на външен вид Уилоу си беше съвсем същата, но в същото време изглеждаше напълно различен човек, неуравновесено момиче на успокоителни, разяждано от чувство за вина, задето то е живо, а брат ѝ – не. Този път Пип разпери ръце за прегръдка. Не можеше да прецени дали е хубаво, че е преодоляла част от враждебността си, или пък е отвратително, задето вече се прегръща с някой от вътрешния кръжец, дали се издига, или пропада. Но пък едно беше сигурно: Уилоу наистина притежаваше невероятни умения за събиране на информация. Тя щракаше по клавиатурата и кликаше с мишката с такава скорост, сменяше толкова много прозорци – сайт за продажба на имоти в Австралия, австралийския търговски регистър, архиви с делови новини, държавни база данни в правителствени мрежи – че на Пип щяха да са ѝ нужни седмици, за да схване какво точно прави.