През целия ден Андреас не я спря да поговорят насаме, не я повика и на другия ден, нито пък през следващите десет дни. Той постоянно си шушукаше нещо с другите момичета, сновеше между плевнята и сградата на хакерите, провеждаше дълги разговори с Уилоу, докато Пип стоеше като начинаеща на съседния стол. Очевидно нарочно не ѝ обръщаше внимание, сякаш за да подчертае, че само тя от стажантите не допринася съществено за Проекта. Искаше да изостри апетита ѝ за личен контакт, за нови моменти на опияняваща откровеност. Само че тя не можеше да се насили нито да се изправи срещу него, нито да го намрази. Той беше бъркал в мозъка ѝ с дървена лъжица. Пип копнееше за още от това, което сега Андреас сдържаше. Не много, каза си тя. Само още веднъж, колкото да го вкуси отново, да си припомни усещането, да види дали той ще има същото въздействие над нея втори път.
И тогава една вечер Андреас отново изчезна.
– Тони Филд е в града – обясни Колин след вечеря.
– Наистина ли? В Санта Круз? Защо не е дошла направо тук?
– Той държи да има ясна граница между работата и удоволствието. А и явно Тони се нуждае от специално отношение. Прекалено силно е хлътнала по него. Не си дава сметка кой определя правилата. А тя ги е нарушила, като го е последвала в Боливия. Най-вероятно в този момент той слага край на връзката им. По възможно най-безболезнения начин, разбира се.
– Той ти го е казал, така ли?
– Андреас ми доверява много неща, сестро. Все още съм първа сред нямащите значение за него. Не го забравяй.
– Мразя те.
– О, разбиваш сърцето ми, Пип. Предупредих те най-честно за него. А сега ми говориш така.
Два дни по-късно, на връщане от сутрешната си разходка, Пип завари Педро да я чака с джипа пред сградата. Тя все още не успяваше да схване всяка негова дума, но разбра, че Инженера (така той наричаше Андреас) иска Пип веднага да отиде при него в Санта Круз.
– ¿Yo? ¿Está seguro?
– Sí, claro. Pip Tyler. Va a necesitar su pasaporte.30
Педро даваше зор да тръгнат, но тя се примоли първо да си хвърли един душ и да се преоблече. Толкова беше превъзбудена, че без да мисли, си сипа шампоан в ръката за втори път. Дори не можеше да си зададе въпроса защо я вика. Мислите ѝ се щураха разпокъсани. Нямаше време да пита Колин дали се е случвало друг път стажанти да придружават Андреас. Нямаше време да пита Педро дали трябва да вземе още нещо освен паспорта си, нито пък как да се облече. Сведе поглед към лявата си ръка, дланта ѝ отново беше пълна с шампоан.
На връщане пътят не ѝ се стори толкова досадно дълъг, колкото на идване. Цивилизацията изникваше пред очите ѝ под формата на прашни ремонти по пътищата, musica valluna31, гърмяща от евтини високоговорители, реклами за телефони, групички деца в училищни униформи, вплътняваше се като някакъв все по-тъмнеещ черен облак. Чак когато навлязоха в покрайнините на Санта Круз, където опасалите шосето магазини представляваха обикновени складове с избита предна стена, Пип се осмели да попита Педро защо според него Инженера я вика в града.
Педро сви рамене.
– Negocios. Él siempre tiene algún ‘negocito’ que atender.32
Ниският хотел „Кортес“ се намираше в нетолкова неприветлив и малко по-сенчест район на града. Педро ѝ помогна да се регистрира и ѝ каза да чака в стаята си, Инженера щял да ѝ се обади. Тя се вгледа в него, мъчеше се да зърне в лицето му някаква загриженост за повереницата си, ала той само се усмихна и ѝ пожела приятно прекарване.
За първи път отсядаше в хотел. Докато минаваше през фоайето и бара с раница на гърба, беше подочула разговори на английски и май на руски. В двора се извисяваха джакаранди и голям щъркел от фибростъкло, в чийто корем се криеше телефонна будка. Стори ѝ се, че мярна Андреас на една маса край басейна, но не беше той.
Като че ли никога в живота си не беше получавала по-хубав подарък от това, да разполага със самостоятелна стая в хотел, почистена специално за нея. По седалката на тоалетната минаваше хартиена лента с надписDesinfectado, върху чашите бяха захлупени новички хартиени опаковки, обзавеждането включваше телевизор, вграден климатик, минибар; пълен лукс. Пип помнеше разказите на съученичките си за почивки в Хавай, излиянията на приятелките си от колежа за обслужването по стаите и колко онеправдана се беше чувствала, докато ги слушаше. Дори и най-бедните понякога отсядаха в „Мотел 6“. Само че майка ѝ отказваше да пътува и за разлика от приятелите си, които през пролетните ваканции обикаляха насам-натам, Пип винаги се беше прибирала у дома във Фелтън.