Тя свали обувките си и се търкули на леглото, наслаждавайки се на чистите чаршафи. Затвори очи и си представи тропически път сrompemuelles. Очакваше телефонът да звънне всеки момент, ала той мълчеше и затова Пип известно време се излежава и слуша Арета. Опита се да погледа някакъв сериал, но испанският ѝ не беше достатъчно добър. Изпи една бира от минибара и най-сетне разтвори романа на Барбара Кингсолвър, който Уилоу ѝ беше натикала в ръцете. Светлината в прозореца гаснеше към прасковено, когато Андреас се обади.
– Добре, пристигнала си.
– Да – отвърна Пип.
Заради часовете, прекарани в хотелската стая, гласът ѝ звучеше сластно. Дори и това, че я беше накарал да се въргаля в леглото цял ден, беше част от дървената лъжица.
– Срещата ми с председателя на Комитета на отбраната се проточи.
– О, издигаш ми се в очите. За какво ме извика тук?
– Ще бъда в бара. Слез, когато можеш.
Тя затвори с трепереща ръка, и двете ѝ ръце трепереха чак от рамото. Отново я връхлетя усещането, че не знае къде се намира. Като че ли сега вече можеше да зърне онова, което майка ѝ беше видяла още у дома – нередността на интереса на Андреас. Бързината, с която беше стигнала дотук, правата линия от въпросника на Анагрет до стаята в хотел „Кортес“ сякаш внушаваха, че всичко се е случило някак от само себе си. Само че Пип беше писала на Андреас по своя воля. Имаше си свои причини да дойде в Боливия, но от друга страна, наистина не беше чак толкова невероятна и привлекателна. Дали просто не доказваше, че е най-уязвимото агънце в стадото?
Андреас седеше в ъгъла и пишеше на таблет. Пип се насочи към него, стори ѝ се, че дочу името на Тони Филд от масата на трима американски бизнесмени. Те гледаха Андреас и това още повече подсили объркването ѝ, не ѝ се вярваше, че точно нейната неизвестна персона се тупва в стола срещу него. Той пописа още малко на таблета, после го затвори и ѝ се усмихна.
– Е?
– Какво? Това наистина е смахнато.
– Искаш ли нещо за пиене?
– Ако не поръчам, ще ни изгонят ли?
– Не, разбира се.
Тя скръсти ръце, за да спре треперенето им, но така то се пренесе в челюстта ѝ. Чувстваше се ужасно.
– Изглеждаш адски уплашена – рече Андреас. – Няма от какво да се страхуваш. Знам, че сигурно ти се струва необичайно, но те доведох тук единствено по работа. Трябва да поговорим, а това е невъзможно у дома. В онзи кошер всичко се вижда.
– Освен в гората – отвърна Пип. – Май само аз ходя там.
– Довери ми се. Тук е по-добре.
– В момента за доверие и дума не може да става.
– Казах ти вече, тук сме по работа. Как вървят нещата с Уилоу?
– С Уилоу ли? – Тя хвърли поглед през рамо към американците. Един от тях продължаваше да зяпа Андреас. – Точно както обеща. Тя ме харесва. Макар че това бързо ще се промени, щом разбере, че съм била в хотел с теб. Сигурна съм, че и на Колин няма да ѝ се хареса. В общи линии самото ми идване тук ще настрои всички против мен.
Андреас погледна американците и им помаха.
– На ъгъла има хубава churrasquería33. По това време ще е празна. Гладна ли си?
– И да, и не.
Докато вървеше със светлоносеца по улицата с идиотската си раница на гърба, Пип се чувстваше като някоя недодялана селянка от долината на Сан Лоренцо. Над главите им се извиха ято зелено-оранжеви папагали, крясъците им заглушиха автобусите и мотопедите. Искаше ѝ се да можеше да литне с тях. В заведението, в уединено сепаре в ъгъла, Андреас поръча бутилка вино. Пип знаеше, че не бива да пие, но не можа да се сдържи.
– Честно казано – рече тя, след като чашите бяха напълнени, – не знам защо съм тук, но ми се иска да не бях идвала.
– Изборът беше твой – отвърна той. – Можеше и да не се качиш в джипа.
– Защо да е бил мой? Ти си шефът, ти плащаш вноските ми по заема. Властта е у теб. Всичко е у теб, аз нямам нищо. Но това не означава, че съм готова да бъда твоята „избраница“.
Андреас я наблюдаваше как отпива, но той самият не посегна към чашата си.
– Толкова лошо ли е да си избран?
– Гледал ли си някой детски филм напоследък?
– Изтърпях „Леденото кралство“ с една жена, с която излизах.
– Всичките са за това, да си специален, избран. „Само ти можеш да спасиш света от злото.“ И така нататък. Без значение, че да си специален не означава нищо, когато всички са специални. Като ги гледах тези филми, все си мислех за неспециалните герои в масовката. Хората, които просто полагат усилия да са част от обществото. На тях им симпатизирам. Би трябвало филмите да са за тях.