Той се усмихна.
– Трябвало е да живееш в Източна Германия.
– Може би!
– А ако няма как да бъдеш обикновен?
– Казвам ти какво можеш да направиш, за да ми помогнеш, стига да го искаш. Просто ме остави на мира. Не ме карай да седя цял следобед в хотелска стая и да те чакам. Предпочитам да съм част от кошера.
– Жалко – рече той. – Много добре те разбирам. Но и аз се нуждая от помощта ти.
Пип отново напълни чашата си.
– Така. Явно минаваме на резервния план.
– Ще ти кажа нещо, което съм споделял само с един човек. И след като го чуеш, помисли си кой всъщност държи властта. Ще ти дам властта, която смяташ, че нямаш. Искаш ли я?
– О, боже. Още истини?
– Да, още истини. – Андреас огледа празното заведение. Сервитьорът бършеше чаши, навън беше започнало да се смрачава.– Мога ли да ти се доверя?
– На никого не съм казала за вагината на майка ти.
– Онова е дреболия. Но това не е.
Той вдигна чашата с вино, задържа я за миг пред очите си и я пресуши на един дъх.
– Убих човек. Когато бях на двайсет и седем. Убих го с лопата. Бях го обмислил внимателно и го направих съвсем съзнателно.
Дървената лъжица отново бъркаше в мозъка ѝ и този път беше още по-зле, тъй като сега човъркането сякаш идваше директно от мозъка на Андреас. Лицето му се беше свъсило измъчено.
– Оттогава живея с това. И то не отминава.
Изглеждаше тъй изтерзан, тъй обикновен, не като известна личност, че Пип се пресегна през масата и стисна ръката му.
– Онзи беше пастрок на Анагрет – продължи Андреас. – Тя беше на петнайсет, той ѝ посягаше. Работеше за Щази и тя нямаше към кого да се обърне за помощ. Дойде в църквата, в която работех. Убих го, за да я защитя.
Това едва ли беше вярно, ала изведнъж Пип изгуби всякакво желание да го докосва. Тя дръпна ръката си и я спусна в скута си. Веднъж в часа им по гражданско образование в гимназията беше дошъл един излежал присъдата си убиец, за да им разкаже за условията в затворите в Калифорния. Той беше бял, от средната класа, говореше гладко, беше лежал петнайсет години, след като застрелял пастрока си в разгорещен спор. Обясни им за проблема си с жените, дали да им признае преди първата среща, че е бил в затвора за убийство, а Пип цялата беше настръхнала при мисълта, че може да излезе с него. Убиеш ли веднъж, завинаги оставаш убиец.
– Какво се замисли? – попита Андреас.
– Това е доста смущаващо.
– Знам.
– Наистина ли не си го споделял с друг?
– Да, с едно ужасно изключение.
– Не е някакъв ритуал за посвещаване, през който преминават всички стажанти?
– Не, Пип. Не е.
Тя си спомни, че след като беше настръхнала от думите на затворника, после се беше почувствала виновна и ѝ беше станало мъчно за него. Колко ли е трудно цял живот да носиш бремето на нещо, което си направил само веднъж, и то импулсивно? Нейните постъпки всичките бяха импулсивни.
– Значи, това е истинската причина да имаш доверие на Анагрет?
– Точно така. Не ти разказах всичко за нас.
– Анагрет знае какво си направил.
– Да. Тя ми помогна.
– Божичко...
Андреас ѝ наля още вино.
– Размина ни се – рече той. – От Щази имаха подозрения, но родителите ми ме измъкнаха. В крайна сметка се добрах до досиетата и случаят беше потулен. После обаче се яви един проблем. Допуснах ужасна грешка след падането на Стената. Срещнах един тип в бар и му разказах всичко. Американец... – Той покри лице. – Ужасна грешка.
– Защо си му разказал?
– Защото го харесвах. Вярвах му. А и ми беше нужна помощта му.
– И защо тогава да е грешка?
Андреас свали ръце. Гледаше строго.
– Защото ми се струва, че сега, толкова години по-късно, той възнамерява да унищожи проекта „Слънчев лъч“ с тази информация. Във всеки случай заплахите му са недвусмислени. Сега вече ясно ли ти е защо се нуждая от човек, на когото да имам доверие?
– Не ми е ясно защо този човек да съм аз.
– Мога веднага да те закарам на летището. После ще ти изпратим багажа. Ще те разбера, ако решиш да си тръгнеш и не желаеш да имаш нищо общо с мен. Искаш ли го?
Нещо определено не беше наред, но Пип не знаеше какво. Не ѝ се струваше възможно Андреас да е убил човек с лопата, но също толкова невъзможно бе и просто да си е измислил тази история. Независимо дали думите му бяха истина, или не, тя усещаше, че с тях той се мъчи да ѝ въздейства по някакъв начин. Някакъв определено нереден начин.
– А въпросникът? – попита Пип. – Не сте го използвали с никой друг. Само с мен.
Той се усмихна.
– Ти беше особен случай.
– Никой друг не е трябвало да отговаря на въпросите.