– Страшно се радвам, че все пак дойде.
– Но защо аз? Не е ли по-добре да се обърнеш към някого, който наистина вярва в Проекта?
– Категорично не. Неотдавна установихме известни странности във вътрешната ни мрежа. Разни дреболии се губят, има несъответствия в предавателните регистри. Сигурно ще ти прозвучи изключително параноично, но всъщност параноята ми е умерена. Налице са достатъчно основания да допусна, че сред нас е проникнал журналист.
– Не, това си е чиста проба параноя.
– Помисли. Ако някой иска да дойде да ни шпионира, би се престорил на убеден привърженик на Проекта. За да се промъкне сред нас. Всички тук са такива.
– А Колин?
– И тя дойде като убеден привърженик. Почти напълно ѝ вярвам. Но не абсолютно.
– Боже господи! Ти наистина си параноик.
– Разбира се. – Андреас отново се усмихна, този път по-широко. – Напълно съм изперкал. Но онзи тип, на когото се изповядах в Берлин, който ме подлъга да се разприказвам, беше журналист. И знаеш ли с какво се занимава сега? Ръководи издание за разследваща журналистика.
– Кое?
– По-добре да не знаеш, поне засега.
– Защо?
– Защото искам просто да се ослушваш. Да си държиш очите отворени, без предубеждения. Да ми кажеш какво ти нашепва шестото чувство. Вече знам, че имаш много добре развито шесто чувство.
– С две думи да бъда долен шпионин.
– Може и така да се каже. Ако държиш да използваш тази дума. Само че ще бъдеш мой шпионин. Човек, на когото мога да имам доверие. Ще го направиш ли? Пак ще можеш да се учиш от Уилоу. А ние ще продължим да се опитваме да открием баща ти.
Тя се сети за добрия стар побъркан Драйфус и неговото „Има нещо гнило в тези германци!“.
– Всъщност не си убил никого, нали?
– Напротив, Пип. Напротив.
– Не, не си.
– Не е въпрос на мнение.
– Хмм... И Анагрет ти е помогнала?
– Беше ужасно. Но, да. Помогна ми. Майка ѝ се беше омъжила за лош човек. Трябва да живея със стореното, ала част от мен не съжалява за него.
– И ако историята излезе на бял свят, край с бореца за чистотата.
– Ще унищожи Проекта, да.
– А Проектът си ти. Ти си продуктът.
– Така поне твърдиш ти.
Нещо я сряза в гърдите, гадеше ѝ се.
– Не те харесвам – избълва тя неволно.
Избликът дойде неочаквано. Пип изскочи от сепарето, посегна да си вземе раницата и хукна към вратата. Повдигаше ли ѝ се? Да. Тя се приведе до един уличен стълб и от устата ѝ блъвна тъмна струя.
Все още беше коленичила на тротоара, когато Андреас клекна до нея и сложи ръка на раменете ѝ. Мълчеше, нежно разтъркваше гърба ѝ.
– Трябва да хапнеш нещо – каза той накрая. – Ще ти олекне.
Пип кимна. Беше в ръцете му, нямаше къде другаде да отиде. А и в разтъркването на гърба ѝ несъмнено се криеше ласка. Никой мъж, достатъчно възрастен да ѝ бъде баща, не я беше докосвал така. Тя се остави да я отведе обратно в сепарето и Андреас поръча омлет и пържени картофи.
След като изяде половината от омлета, Пип отново се нахвърли на виното, нарочно се наливаше. В последвалата замаяност едва следеше думите му, още обяснения за убийството, за Анагрет, за Източна Германия, за интернет, за майка му и баща му, за това, кое е честно и кое не, за скъсването с Тони Филд, но за сметка на това ясно долавяше по-дълбокия невербален език на знаците и символите, подавани от дървената лъжица. Сегашната обработка на мозъка ѝ беше по-дълга и по-цялостна. Всеки от двата езика, вербалният и невербалният, отвличаше вниманието ѝ от другия, а и така или иначе, тя беше пияна и затова ѝ беше трудно да схване какво се казва било на единия, било на другия. Но след като пресушиха втората бутилка, Андреас плати на сервитьора и се върнаха в хотел „Кортес“, където ги чакаше Педро с джипа, Пип установи, че няма никакво значение дали харесва Андреас, или не.
– До полунощ ще си се прибрала – каза той. – Измисли си някаква история. Счупен зъб, трябвало е спешно да отидеш на зъболекар, каквото решиш. Колин пак ще ти е приятелка.
Педро отвори вратата на джипа.
– Почакай – спря го Пип. – Може ли първо да се кача в стаята да полегна? Само за час. Вие ми се свят.
Андреас погледна часовника си. Очевидно беше, че той предпочита тя да замине веднага.
– Само един час – настоя тя. – Не искам да ми стане лошо по пътя.
Той кимна неохотно.
– Един час.
Щом се озова в стаята си, пак ѝ стана лошо и повърна. След това изпи една кола от минибара и се посъвзе. Но вместо да слезе, тя седна на леглото и зачака. Струваше ѝ се, че единствената възможна форма на съпротива, единственият начин да се противопостави на лъжицата е да накара Андреас да загуби търпение. Само че дали наистина искаше да се съпротивлява? Колкото по-дълго чакаше, толкова по-еротично ѝ се струваше напрежението. Самото чакане в хотелска стая намекваше за секс, нали точно това беше смисълът на съществуването на хотелските стаи?