Когато телефонът звънна, Пип не му обърна внимание. Звъня цели петнайсет пъти, преди да спре. След минута на вратата се почука. Тя стана да отвори, боеше се, че ще е Педро, само че на прага стоеше Андреас. Пребледнял, стиснал устни, бесен.
– Мина час и половина. Не чу ли телефона?
– Влез за секунда.
Той огледа коридора в двете посоки и пристъпи вътре.
– Трябва да мога да ти вярвам – каза той и заключи вратата. – Това не е добро начало.
– Може би просто няма да можеш да ми вярваш.
– И дума да не става.
– Нямам никакъв самоконтрол. Всеизвестно е. Знаеше с какво се забъркваш.
Все така блед, все така ядосан, Андреас закрачи към нея, накара я да отстъпи в ъгъла зад телевизора. Сграбчи я за мишниците. Кожата ѝ откликна като жива на допира му, ала Пип не смееше да направи първата крачка.
– Какво си решил? – подхвърли тя. – Да ме удушиш?
Това можеше да го разсмее, но не го разсмя.
– Какво искаш? – попита той.
– Какво искат другите момичета от теб?
Това вече като че ли го развесели. Андреас я пусна и се усмихна с копнеж.
– Искат да споделят тайните си.
– Нима? Трудно ми е да си го представя, нали нямам никакви тайни.
– Ти си отворена книга, а?
– В общи линии.
Той се отдръпна и седна на леглото.
– Не е лесно да вярваш на човек без тайни.
– За мен по принцип не е лесно да вярвам на другите.
– Малко съм на тръни, задето Педро знае, че съм при теб. Но след като съм тук, няма да си тръгнем, преди да съм сигурен, че мога да ти вярвам.
– Значи, може доста да поседим.
– Искаш ли да ти кажа моята теория за тайните?
– Имам ли избор?
– Теорията ми гласи, че личността се определя от два противоречащи си императива.
– Така...
– Единият е да пазим тайните си, а другият – да ги споделяме. Как разбираш, че си личност, отделена от другите? Като пазиш някои неща за себе си. Затваряш ги вътре в теб, защото в противен случай изчезва границата между вътре и вън. Именно благодарение на тайните знаеш, че има нещо вътре в теб. Крайният ексхибиционист е човек, който е унищожил личността си. Но личността във вакуум също е безсмислена. Рано или късно, това, което е вътре, се нуждае от свидетел. Иначе си само крава, котка, камък, обикновен предмет, прикован към своята предметност. За да бъдеш личност, трябва да вярваш, че съществуват и други личности. Нуждаеш се от близост с други хора. А как се изгражда близост? Като се споделят тайни. Колин знае какво тайно в себе си си мислиш за Уилоу. Ти знаеш какво си мисли Колин за Флор. Личността ти съществува в пресечната точка на тези линии на доверие. Схващаш ли?
– Долу-горе – отвърна Пип. – Но това е доста странна теория за човек, който си е поставил за цел да изважда на показ чуждите тайни.
– Не ме ли слушаше в заведението? Насила се озовах в тази роля. Мразя интернет толкова, колкото и родината си.
– Да, това май го каза.
– И себе си ли не слушаш? Не се занимавам с това, защото продължавам да вярвам в него. Сега важното съм аз. Това е моята личност.
Жестът му показваше отвращение от самия себе си.
– Не знам какво да ти кажа – рече Пип. – Вече ти разкрих моята тайна. Казах ти истинското си име.
– Няма защо да се срамуваш от името си.
– Освен това в училище минах през обичайния етап на дребни кражби. Когато бях на десет, доста се самозадоволявах.
– С всеки е така.
– Е, значи, няма какво. Аз съм скучна и обикновена. Както вече казах, знаеше с какво се забъркваш.
Изведнъж, без да усети как е скъсил разстоянието помежду им, тя отново се озова притисната в ъгъла. Устните му докосваха ухото ѝ, ръката му беше между краката ѝ. Настъпи неловък, напрегнат миг на пренагласа. Пип не можеше да си поеме дъх, но чуваше неговото тежко дишане. След това ръката му се плъзна нагоре по корема ѝ и обратно надолу в джинсите.
– Ами това – прошепна Андреас в ухото ѝ. – Не е ли твоя тайна?
– Относително тайна – отвърна тя с разтуптяно сърце.
– Може ли това да е причината, поради която да ти имам доверие?
Пип не можеше да повярва какво се случва. Той проникна с върха на пръста си в нея, тялото ѝ като че ли нямаше нищо против.
– Не знам – прошепна тя. – Може би.
– Разрешаваш ли ми?
– Ммм...
– Кажи ми какво точно искаш.
Тя не знаеше какво да отговори, но не биваше да мълчи, тъй като той вече разкопчаваше джинсите ѝ със свободната си ръка.
– Знам, че сама си го изпросих – прошепна Пип. – Само че...
Андреас отдръпна глава. Очите му искряха жадно.
– Само че какво?
– Ами – тя потрепери – не е ли редно първо да целунеш жената, преди да пъхнеш пръст в нея?