Пип се втурна навън и пое забързано по тревата, подплашвайки козите. Андреас сигурно я беше чул, но не се обърна; чак когато стигна до него, тя видя, че той плаче. Изведнъж ѝ напомни за плачещия на стълбите в Оукланд Стивън.
Андреас потупа тревата до себе си.
– Седни.
– Какво е станало?
– Хайде, седни. Лоши новини.
С едно наум за тяхната „видимост“, тя седна на известно разстояние от него.
– Майка ми не е добре – каза той. – Рак на бъбрека. Току-що разбрах.
– Съжалявам – отвърна Пип. – Не знаех, че поддържате връзка.
– Не поддържаме. Но аз още я следя от разстояние.
– Да те оставя ли сам?
– Ти за какво дойде?
– Не е важно.
– Предпочитам да слушам теб, отколкото да си мисля за нея.
– Колко зле е? Ракът. В какъв стадий е?
Андреас сви рамене.
– Тя иска да дойде да ме види. Какво означава това според теб, колко е зле? Не че аз мога да отида при нея. Което е единственото хубаво нещо в случая. Спестено ми е вземането на решение.
– Иде ми да те прегърна. Но не искам да ни видят.
– Това е хубаво. Между другото, много добре се държиш.
– Благодаря. Макар че... Сърдит ли си ми?
– Нищо подобно.
Тя кимна, чудеше се дали да му повярва.
– През по-голямата част от живота си я мразех – рече той. – Миналия път ти споменах някои от причините за това. Но сега, като получих писмото ѝ, изведнъж осъзнах, че това не са истинските причини, че те не са всичко. А само половината. Другата половина е, че никога няма да престана да я обичам, въпреки всичко останало. Бях го забравил това. Но като дойде писмото...
От гърлото му се процеди сподавено хъхрене, можеше да е както смях, така и стон. Пип не посмя да го погледне, за да определи кое от двете е.
– Може би любовта е по-важна от омразата – каза тя.
– Сигурен съм, че за теб е така.
– Както и да е. Съжалявам.
– Налага ли се да поговорим насаме? Нещо важно?
– Не. Или не ставам за шпионин, или ти просто си параноик.
– Тогава какво искаше?
Тя се обърна към него, изражението ѝ недвусмислено показваше какво иска.
Зачервените му очи се ококориха.
– О! Ясно...
Пип впи поглед в земята и тихо рече:
– Гризе ме съвестта за миналия път. Мисля, че може да е по-хубаво и за двама ни. Ако те интересува...
– Абсолютно. Разбира се. Не смеех да се надявам.
– Извинявай. Попита ме какво искам, но не биваше да ти отговарям. В този момент.
– Не, няма нищо. – Той скочи, сякаш напълно беше забравил мъката си. – Другата седмица ще ходя до града, за да се видя с майка ми. При мисълта за това ме побиваха тръпки, но сега... Ще помисля как да уредя да те взема с мен. Става ли?
Пип едва намери дъх да отговори:
– Добре звучи.
Една от по-безумните странности на проекта „Слънчев лъч“ беше, че нямаше как човек да изпраща лични съобщения по мрежата. Вътрешната мрежа беше така направена, че чатовете и писмата бяха видими за всички, тъй като не беше честно да се дава неоправдано преимущество на хакерите, които бяха в състояние да проникнат навсякъде. Ако някоя от девойките си паднеше по някого (което се случваше доста често, макар че момчетата не бяха кой знае колко привлекателни на външен вид), тя или открито му изпращаше покана за среща, или направо отиваше да поговори с него. Поради тази причина на другата вечер, когато Пип излизаше от столовата, Андреас пъхна бележка в ръката ѝ.
Радвай се: дните ти на шпионин са към края си. Не мога да измисля друго правдоподобно обяснение. Идваш с мен, защото ще провеждам среща с потенциални инвеститори, а на твоята преценка имам най-голямо доверие. Помисли хубаво дали си готова останалите да те възприемат по друг начин. Оставям решението на теб. Изгори това, моля те. А.
Пип изгори листчето на верандата с една останала от Колин запалка. Колин ѝ липсваше и Пип се питаше дали и нея не я очакват три години водене за носа, ала едновременно с това се чувстваше като победителка. Беше навлязла по-дълбоко в черната река от Колин, не само до коленете, беше стигнала по-далеч от нея и с Андреас. Всичко това беше много странно и щеше да изглежда още по-странно, ако по принцип животът ѝ не беше толкова странен. За нея най-странното бе, че може някой да я смята за изключително привлекателна. Това противоречеше на всичко, в което Пип вярваше, или най-малкото на всичко, в което се мъчеше да вярва, защото дълбоко в себе си, в най-искрената си същност, навярно всеки се смята за изключително привлекателен. Може би с всички хора беше така.