Добре направи, че си тръгна. Той наистина е смахнат тип. Не сме правили нищо с него, само си говорихме, и това няма да се промени. Едва ли ще се задържа още дълго тук.
Андреас си дойде след три дни, държанието му към нея си беше същото, сърдечно, но дистанцирано, и това я караше да се чувства още по-виновна. Вярваше, че той ѝ е доверил тайна, която не е споделял с никой друг във Вулканите, че наистина не желае никой друг освен нея, но под усмихнатата си маска се чувства обиден и посрамен. Тъй като не можеше да преживее отново момента на своето решение, Пип започна да си мисли, че е допуснала ужасна грешка. Какво толкова щеше да стане, ако не се беше отметнала и му беше станала любовница? Ами ако се беше научила да бъде безумно щастлива с него? Сега страстта му беше затапена вътре в него и Пип не можеше да ѝ се наслаждава. Колебаеше се дали да не му се примоли за трета възможност, ала се боеше, че ще се уплаши и третия път. В продължение на седмица обикаля из лагера с буца на почти клинична депресия в гърлото. Преструваше се, че излиза да се разхожда в гората, но веднага щом се скриеше сред дърветата, сядаше на земята и се разплакваше.
Той я откри при един такъв ревлив изблик. Беше надвечер, смрачаваше се, от размазаните очертания на кълбест облак се лееше проливен дъжд. Андреас се подаде от завоя на пътеката по жълт дъждобран и гумени ботуши и я видя облегната на едно дърво, свила колене към гърдите си, мокра до кости.
– Излязох да те потърся. – Той клекна до нея. – Не знаех, че си толкова близо.
– Вече не се катеря нагоре – отвърна тя. – Идвам тук и плача.
– Съжалявам.
– Не, аз съжалявам. Провалих всичко.
– Не се обвинявай. Аз съм голям човек. Мога да се погрижа за себе си.
– Никога няма да те предам – изхълца тя. – Можеш да ми имаш доверие.
– Няма да се преструвам, че не те обичам. Наистина те обичам.
– Съжалявам – изхълца Пип.
– Стига вече. – Андреас свали дъждобрана, наметна го върху раменете ѝ и седна. – Да помислим какво ще правиш оттук насетне.
Тя обърса носа си с ръка.
– Просто ме изпрати обратно вкъщи. Даде ми невероятна възможност, а аз я пропилях.
– Уилоу ми каза, че издирването на баща ти е ударило на камък.
– Извинявай, две възможности. Пропилях и двете.
– Опасявам се, че с обещанието да ти помогнем с Анагрет може да сме те подлъгали, без да искаме. Информацията, която търсиш, е отпреди дигиталната епоха и това прави издирването много трудно. Говорих с Чен за теб. – Чен беше главният хакер.– Попитах го дали може да пуснем търсене с програма за разпознаване на изображения, като използваме някоя по-стара снимка на майка ти. Ще е необходимо да включим доста голям брой компютри, тоест ще трябва да пиратстваме, но съм готов да го направим за теб. Само че според Чен само ще си загубим времето.
На ясната сива светлина на депресията Пип видя, че отново е повторила случая с Игор от „Възобновяеми решения“, налапала е въдичката на напразните обещания на работодателя.
– Няма нищо – каза тя. – Все пак ти благодаря, че си говорил с него.
– Ще продължа да плащам вноските ти по студентския заем, докато си тук. Но трябва да помислим за следващата ти стъпка. Ти пишеш добре и според Уилоу се учиш бързо. Предишната ти работа не ти е била по сърце. Мислила ли си да се занимаваш с журналистика?
Пип успя да изтипоса вяла усмивка.
– Проектът „Слънчев лъч“ не унищожава ли полето на журналистиката?
– Журналистиката ще оцелее. А и в момента доста фондации наливат пари в нея. Стига да иска, човек с твоите способности лесно ще си намери работа. Струва ми се, че старите медии ще са по-подходящи за теб, предвид колко малко харесваш това, което правя аз.
– Исках да го харесам. Съжалявам, че не успях.
– Недей, да не говорим за това. – Той взе ръката ѝ и я целуна.– Ти си такава, каквато си. Обичам те такава, каквато си. Ще ми липсваш.
Тя отново заплака. Някъде от мъглата долетя гръмотевичен трясък, последван от приглушено тупване, от скалите се беше откъснал поредният голям къс. При някои разходки бяха падали парчета съвсем близо до нея, Пип даже беше чувала как просвистяват във въздуха.
– Можеш ли да ми заповядаш? – попита тя.
– Какво?
– Просто ми заповядай. Кажи ми, че трябва да се занимавам с журналистика. Ще го направиш ли? Все още искам да ми заповядваш... – Тя стисна очи. – Отвратителна съм.