– Не те разбирам – рече Андреас. – Но щом настояваш. Заповядвам ти.
– Благодаря – прошепна тя.
– Добре, да се захващаме тогава. Подготвил съм ти малък подарък, за да има на какво да стъпиш като за начало. Поговори с Уилоу. Тя ще ти обясни всичко.
– Много си мил.
– Не се тревожи. И аз ще спечеля нещо от това. Досещаш ли се какво?
Пип поклати глава.
– Ще видиш – каза той.
Явно Андреас отново беше говорил с Уилоу следобеда. След като десет дни се беше правила, че не я забелязва, Уилоу ѝ беше запазила място до себе си на масата за вечеря и отново беше плашещо мила. Вечерта в плевнята тя показа на Пип няколко снимки, изтрити от личен профил във фейсбук, които въпреки това хора като Чен все още можеха да измъкнат от недрата на мрежата. В един пикап насред някакъв купон в Тексас се виждаше нещо като ядрена бойна глава. Нямаше как да е истинска, но изглеждаше точно като истинските, които Пип беше разглеждала при обсъжданията в кръжока за разоръжаване в Оукланд.
През следващите седмици тя се опита да се научи как се прави журналистика. С помощта на един от хакерите се сприятели във фейсбук с мъжа, качил снимките, но това не доведе до никъде. Не знаеше как да подходи към Военновъздушните сили и оръжейния завод, за да си зададе въпросите, а дори и да рискуваше, трябваше да им се обади по скайп от Боливия, без да може да обясни коя е. Неуспехите ѝ я накараха да изпитва по-голямо уважение към истинските журналисти, но пък разочарованието беше потискащо. Пип беше на косъм да се откаже, когато Андреас я свърза с един информатор от Залива, разполагащ с данни за замърсяване на подземните води в района на сметището в Ричмънд. Въоръжена с тази информация и след множество обаждания до не толкова страшните местни власти – не се боеше да се обажда на непознати хора, беше усвоила поне едно полезно умение във „Възобновяеми решения“ – тя написа репортаж, който сякаш с махване на вълшебна пръчица се появи в онлайн изданието „Ийст Бей Експрес“, чийто редактор беше почитател на Андреас. „Експрес“ публикува и следващия ѝ материал под заглавието „Изповедта на един служител от Отдела за директен маркетинг“, за който Уилоу ѝ беше помогнала, или с други думи, Пип го беше преправяла десетки пъти, докато я накара да се залива от смях при четенето.
В началото на януари, след като в „Експрес“ бяха публикувани още две по-кратки нейни статии по възложени от редактора теми, които Пип можеше да разработи от разстояние, Андреас я придружи на една от разходките ѝ и ѝ предложи да кандидатства за стажант в онлайн изданието „Денвър Индипендънт“.
– Те специализират в разследваща журналистика – каза той. – Печелят награди.
– Защо точно в Денвър? – попита тя.
– Има причина.
– В „Ийст Бей Експрес“ уж ме харесват. Предпочитам да съм по-близо до майка ми.
– Искаш да ти заповядам ли?
Бяха изминали три месеца от онзи предобед в „Кортес“, а тя още си мечтаеше Андреас да ѝ заповяда да легне с него.
– Никога не съм ходила в Денвър – рече Пип. – Не познавам никого там. Но щом така си решил. Кажи ми какво искаш и ще го направя.
– Какво искам аз ли? – Андреас впи поглед в небето. – Искам да ме харесваш. Искам да си винаги до мен. Искам да остарея с теб.
– О!
– Извинявай. Трябваше да го кажа, преди да си тръгнеш.
Пип копнееше да му повярва. Той като че ли си вярваше. Само че недоверието ѝ извираше от мозъка на костите ѝ, от жилите ѝ.
– Както и да е – измърмори тя.
– Както и да е, не искам много. Ако те вземат в Денвър, а според мен ще те вземат, трябва да отвориш един прикачен файл, който ще ти изпратя, щом ти направят адрес на сървъра на редакцията. Главен редактор и издател е Том Аберант. От теб се иска само да отвориш прикачения файл. Но ако си държиш очите отворени и успееш да разбереш дали от „Денвър Индипендънт“ не са ми вдигнали мерника, ще съм ти благодарен и за това.
– Той е другият, който знае за онова. Журналистът.
– Да.
– Искаш да шпионирам за теб.
– Не искам да правиш нищо, което смяташ за нередно. И съвсем нищо да не направиш, здраве да е. Единствената ми молба, освен да отвориш прикачения файл, е да не казваш на никого, че си била тук. Не си напускала Калифорния. Ако споделиш с Аберант, че си била при мен, това наистина може да ми навреди. А ще навреди и на теб, естествено.
Мина ѝ една мрачна мисъл.
– Не се засягай – каза тя, – работата ми харесва. Но това ли е истинската причина да ми предложиш да се захвана с журналистика? Този човек в Денвър?
– Истинската причина? Не. Но дали е част от причината? Разбира се. Добре е за теб, добре е и за мен. Нещо против?
В онзи момент молбата му не ѝ се беше сторила кой знае какво. Пип не му беше отдала нито сърцето, нито тялото си, а много добре познаваше, благодарение на случая със Стивън, болката и страданията от това, да не получиш желаното сърце и тяло. Може и да нямаше доверие на Андреас, но ѝ беше мъчно за него, съжаляваше го даже и за параноята му, и щом с едно щракване с мишката можеше да се почувства по-малко задължена към него, по-малко виновна, че го е наранила, тя беше готова да го направи. Мислеше, че това ще им помогне окончателно да приключат въпроса за станалото между тях. И затова замина за Денвър.