30 „Аз ли? Сигурен ли си?“ – „Да, разбира се. Пип Тайлър. Ще ти трябва паспортът.“ (Исп.) – Б. пр.
31 Музикален стил, характерен за областта Вале в Боливия. – Б. пр.
32 Работа. Той винаги има „работи“ за вършене. (Исп.) – Б. пр.
33 Заведение, предлагащо скара (исп.). – Б. пр.
34 Букв. „малки работи“ (исп.). – Б. пр.
* * *
След обикалянето по кръчмите с другите стажанти в „Денвър Индипендънт“ Пип се прибра в къщата на Том и Лейла късно през нощта и там завари Лейла, наметната с дебел полар, на стълбите към задната веранда; наоколо се усещаше цигарен дим.
– Хвана ме – рече Лейла.
– Пушиш?!
– По пет на година.
В бялата порцеланова купичка до нея имаше пет угарки. Лейла я захлупи с длан.
– Как е да си толкова умерен? – попита Пип.
– О, поредното нещо, което изостря комплекса ти за малоценност.– Тя се засмя горчиво, в смеха ѝ наистина се долавяше комплексарска нотка. – Интересните хора винаги са хора на крайностите.
– Може ли да поседя с теб?
– Студено е. Тъкмо се канех да се прибирам.
Пип я последва вътре, притесняваше се, че заради нея Лейла е посегнала към цигарите тази вечер. В известен смисъл тя се беше влюбила в Лейла така, както в Колин в Боливия, но откакто се беше пренесла при нея и Том, ѝ се струваше, че предизвиква напрежение между тях. Пип наистина беше хлътнала малко и по Том, можеше да си го позволи, защото не изпитваше физическо привличане към него – той беше по-възрастен и недосегаем за нея– и напоследък Лейла видимо ревнуваше, макар да не беше ясно дали Пип, или него, или пък и двамата. Пип знаеше, че просто трябва да се премести. Но ѝ беше трудно да напусне семейството, което чувстваше като свое.
В кухнята Лейла изсипа угарките и пепелта в парче фолио и го смачка на топка. Подкокоросвана от четирите изпити маргарити, Пип я попита дали може да ѝ зададе един въпрос.
– Разбира се – отвърна Лейла, вадейки кафето от хладилника.
– Искаш ли да се изнеса? Това ще помогне ли?
За миг Лейла застина. На Пип тя ѝ се струваше красива по един особен начин. Не дразнещо красива като стажантките в „Слънчев лъч“, а с някаква по-улегнала красота, даваща прекрасен модел, към който да се стремиш. Лейла се взираше в кутията с кафе в ръката си, сякаш се чудеше как е попаднала там.
– Не, разбира се – отвърна тя. – Да не би да ти се струва, че предпочитам да се изнесеш?
– Ами... Да. Малко.
– Съжалявам. – Лейла се насочи целеустремено към плота. – Сигурно пак долавяш някой от комплексите ми, но те нямат нищо общо с теб.
– Какви комплекси? За какво? Аз толкова ти се възхищавам.
Кутията с кафе тупна на пода.
– Така е, като пуша – измърмори Лейла и се наведе да я вземе.
– Защо пушиш? Защо правиш кафе в един и половина през нощта?
– Защото знам, че така или иначе, няма да заспя. И може да отметна малко работа.
– Лейла... – обади се жално Пип.
Погледът на Лейла издаваше не просто раздразнение, а ярост.
– Какво?
– Случило ли се е нещо?
– Не. Всичко е наред. – Лейла се стегна и изражението ѝ се смекчи. – Получи ли есемеса ми от Вашингтон?
– Да! Явно историята е много по-важна, отколкото смятахме.
– Това е всичко. Не съм на себе си от страх, че някой може да ни изпревари.
– Искаш ли помощ?
– Не! Лягай си. Късно е.
В коридора горе се чуваше как Том изхърква коктейлите, които беше изпил. Пип седна на ръба на леглото и написа писмо до Колин, последното от дълга поредица, която досега беше останала без отговор.
Да, пак съм аз. Сетих се за теб, защото току-що хванах Лейла да пуши отвън и това ми напомни за теб. Липсваш ми. Знам, че само предавам хората край мен. Но ми се иска да ми дадеш втори шанс.
С обич, П. Т.
Знаеше, че не бива да пише на замаяна глава, ала въпреки това натисна бутона за изпращане.
За съжаление, беше истина: Пип наистина предаваше хората край себе си. Почти веднага след като ѝ направиха адрес в сървъра на „Денвър Индипендънт“ и отвори прикачения файл от Андреас, тя съжали за стореното. Усещането за вписване, което беше липсвало в Боливия, в Денвър беше дошло едва ли не на мига. Другите стажанти в редакцията бяха обикновени младежи, а не отличнички и вундеркиндчета. Репортерите и редакторите бяха груби и саркастични, разделението на труда беше неутрално по полов признак, атмосферата беше строга и професионална, не чак толкова „готина“. Макар че Андреас обичаше да повтаря на стажантите, че „няма ръка, която да не е вдигната срещу нас“, за да подчертае, че са в позицията на по-слабите, които се нуждаят от подкрепа, проектът „Слънчев лъч“ беше твърде „готин“ и прочут, че да бъде наистина от страната на слабите. Истинските слабаци бяха журналистите. Колкото и да се превъзнасяха скромността на Андреас и възвишеността на идеалите му, ежедневните парични затруднения на журналистите, плащането на издръжка на децата и вноски по ипотеката, сандвичите им за по четири долара на обяд напомняха на Пип за майка ѝ и за бедните им съседи във Фелтън. След шест часа в „Денвър Индипендънт“ тя се бе почувствала у дома повече, отколкото след шест месеца в „Слънчев лъч“.