Навън ухаеше на пролет, заснежените Скалисти планини зад гърба ѝ като че ли ѝ напомняха още колко много неща трябва да направи в този живот и едно от тях беше да се качи в резервата Естъс и да поброди там. Можеше да се качи в планината, след като си признае на Том и преди да се прибере в Калифорния. На свежия въздух ясно се виждаше, че е дошло време за признание. Докато траеше среднощното писане на есемеси и самозадоволяването, беше имала оправдание за инсталирането на шпионската програма и за отлагането на ужасната изповед пред Том: Андреас я беше омагьосал и заробил. Сега това оправдание вече го нямаше и нямаше смисъл да се мъчи да запази живота си в Денвър, колкото и да беше приятен. Всичко беше изградено върху лъжи, а Пип искаше да е начисто.
Решителността ѝ беше непоклатима, докато Пип не стигна в редакцията на „Денвър Индипендънт“ и не си спомни колко ѝ харесва тук. Централното осветление беше изгасено, но двама журналисти бяха в залата за срещи, а от кътчето на Лейла, където лампата светеше, долиташе приятният ѝ глас. Пип се спря разколебано, чудеше се дали все пак не може да избегне признанието. Може би ако намереше начин да премахне шпионската програма? Само че това, което притесняваше Лейла, нямаше да изчезне. Ако Лейла се тревожеше, че Том си пада по Пип, едно пълно признание със сигурност щеше да охлади чувствата му. За да не мине покрай бюрото на Лейла, Пип избра по-дългия път към кабинета му.
Вратата беше отворена. Щом видя Пип, той веднага посегна към мишката.
– Извинявай – каза тя. – Зает ли си?
За миг на лицето му се изписа гузно изражение. Том отвори уста, но не каза нищо. След това се стегна, покани я да влезе и да затвори вратата.
– В боен режим сме – рече той. – Или по-скоро Лейла е в боен режим. А аз съм в обгрижващ Лейла режим. В такива моменти тя изпушва от страх, че някой може да я изпревари.
Пип затвори вратата и седна.
– Разбрах, че вчера е направила голям удар.
– Отвратителна история. По-точно за нас историята е чудесна, но по принцип е отвратителна. На нас ще ни дойде добре, стига ние да я разгласим първи. Лейла ще ти разкаже, ще ѝ е нужна помощта ти.
– Изчезнала ли е истинска бойна глава?
– И да, и не. Не е напускала „Къртланд“. Избегнали сме Армагедон, поне засега. – Том се облегна в стола, по старомодните му очила играеха отблясъци от луминесцентните лампи. – Ти едва ли си била родена, но навремето имаше часовник, който отброяваше колко остава до края на света. От Съюза на загрижените учени, ако не се лъжа. Обикновено сочеше дванайсет без четири, а след всеки кръг от преговорите за контрол над въоръжаването, стрелката се връщаше на пет минути преди дванайсет. Сега всичко това изглежда малко недодялано и смешно, като всичко останало от онези години. Кой часовник отброява наобратно?
Бърборенето му за каквото му дойде на ума явно беше опит да прикрие нещо.
– Часовникът още си стои – рече Пип.
– Наистина ли?
– Но си прав, изглежда остарял. Благодарение на рекламата сега хората имат по-високи претенции към тези неща.
Том се засмя.
– Освен това излиза, че през 1975 година няма как да е било дванайсет без пет, защото иначе вече да сме на онзи свят. По-скоро е било девет и петнайсет или някъде там.
Часовникът, отброяващ минутите до признанието на Пип, сочеше една секунда преди дванайсет.
– Както и да е, Лейла е на ръба – каза Том. – Тя изглежда кротка и повечето хора не си дават сметка колко е амбициозна.
– Аз го виждам, поне малко.
– Преди няколко години тя имаше голям аванс в скандала с изтеглянето на колите на „Тойота“, или поне така смяташе. Мислеше, че разполага с достатъчно време да изпипа материала и сама да хвърли бомбата. И изведнъж започнаха да ѝ се обаждат откъде ли не. Някой си от „Джърнъл“ бил напипал невероятна история. Хора, които до вчера хал хабер си нямаха за случилото се, вече знаеха всичко! Стана ясно, че онзи от „Джърнъл“ не е мигнал цяла нощ и е довършил материала си. Вече го бил предал на юрисконсултите да го прегледат. Можеш да си представиш какво е. Няма по-гадно нещо от това, да трябва в статията си да цитираш човек, когото допреди два дни си водил с няколко обиколки. „Вашингтон Поуст“ също е по следите на случая в „Къртланд“, Лейла вчера го е научила. Все още имаме преднина, но едва ли е голяма.
– Тя пише ли вече?
– Затова са безсънните нощи. Ако питаш мен, е по-добре да ни изпреварят, отколкото да я гледам в това състояние. Ще ми е нужна помощта ти да я удържим да не полудее.