– Телефонът ми?
– Искам да се обадя в „Поуст“. Ще набера няколко номера да видя кой е там в събота. Ако най-важните хора ги няма, тя може да се поуспокои малко.
Въпреки че беше дошла с намерението за пълно самопризнание, Пип се изкушаваше да отговори, че телефонът не е в нея, тъй като от есемесите вътре се носеше смъртоносна радиация. Само че беше глупаво – а и никой нямаше да ѝ повярва – да излъже, че телефонът не е в нея. Подаде го на Том с усещането, че му връчва бомба, която може да избухне всеки момент, и остана отпред в коридора с надеждата, че близостта ѝ ще му попречи да прочете съобщенията.
Ясно беше, че е загубила кураж и този ден поне няма да се стигне до признание. Ако, както подозираше сега, грешеше за увлечението на Том по нея, може би положението ѝ не беше чак толкова безнадеждно и премахването на програмата на Андреас щеше да реши проблема. Когато Том излезе от кабинета си широко усмихнат и ѝ върна телефона, Пип веднага се скри в тоалетната и се заключи в една кабинка.
Сигурно ще решиш, че ти въртя номера, защото вече не ме искаш. Може и да е така. Но трябва да ми кажеш дали можеш да премахнеш шпионската програма. Ако можеш, направи го. Постави ме в ужасно положение. По-добре изобщо да не те бях срещала. Искам да изтрия всичко онова и да остане само животът ми тук. Ако наистина ти пука за мен, отговори ми. Ако не се обадиш, ще кажа всичко на Т. Да, това е заплаха.
Тя изпрати съобщението и се отправи към бюрото на Лейла, която отново говореше по телефона. Пип се спря отстрани с наведена глава, опитваше се да си докара разкаян вид.
– Извинявай, че те притеснявам – каза тя, когато Лейла затвори. – Надявам се, че не си чак толкова не на себе си и ще ми позволиш да ти помогна.
Лейла като че ли се канеше да я отреже, но явно размисли.
– Няма да говорим за това – отвърна тя. – Тази седмица от теб се иска да бъдеш истински журналист. Не стажант, нито пък гост в дома ни. Смяташ ли, че можеш да работиш с мен?
– Обичам да работя с теб.
Първата ѝ задача беше да събере повече информация за хладнокръвното показно убийство на двете жени от Тенеси. Фактите съответстваха на тъжната история, която ѝ беше разказала Лейла. Двете сестри, по баща Кенили, бяха отвлечени по едно и също време в различни градове, по телата им нямаше следи от сексуално насилие и официално полицията не разполагаше с никаква версия за убийството. Докато се мъчеше да научи нещо повече за престоя в болницата и изчезването на брат им Ричард, Пип си мислеше, че заплахите ѝ да напусне са били детински лигавщини. Живеенето с Том и Лейла несъмнено беше грешка, но работата в „Денвър Индипендънт“ със сигурност не беше.
На няколко пъти се затваря в тоалетната, за да провери за нови съобщения в телефона, ала отговорът на Андреас пристигна чак по обичайното време, след като с Том се бяха прибрали за късна вечеря и тя си легна.
Ще видя какво може да направи Чен.
Пип изключи телефона, без да отговори. Беше принудила Андреас да наруши заканата си да не ѝ пише повече и това я радваше. Чувстваше се не като дете, а като възрастен, който разполага с някаква власт. Е, не като възрастен със строги морални принципи, но пък моралният абсолютизъм също беше детински. В момента Лейла се потеше на бюрото си, беше останала сама в редакцията по нощите, за да подготви материала си, защото беше възрастен човек. Нейната упоритост караше Пип да види Андреас в нова светлина, той беше дете мъж, вманиачен в разбулването на тайни. Споменът за неговите пръсти, галещи слабините ѝ, я накара да настръхне неприязнено. Сега осъзнаваше – поне така ѝ се струваше– че възрастните стискат зъби и пазят тайните си. Майка ѝ, макар в много отношения също да беше дете с прошарена коса, поне в едно беше възрастен човек. Пазеше тайните си и си плащаше цената за това. Пип си представяше как ще продължи да работи за „Денвър Индипендънт“, въпреки всичко, което знаеше, въпреки всичко, което беше направила, без никакви признания, точно както Лейла беше казала: „Няма да говорим за това“.
Усещането, че най-сетне е пораснала и е навлязла в света на възрастните, се запази и през следващите дни, през които Лейла отскочи до Вашингтон да изтръгне потвърждение на сведенията си от още няколко източника, от там се върна победоносно, но още по-разтревожена (един от събеседниците ѝ беше подхвърлил: „Не само ти разпитваш за това“) и остана на бюрото още една нощ, за да довърши материала. В четвъртък сутринта юрисконсултът се залови с него. Пип също беше изкарала няколко почти безсънни нощи и щеше да бъде възнаградена с вписване на името ѝ в карето „по темата работиха още“. Не разполагаше със свободен миг да мисли за Андреас или дали шпионската програма още функционира, проверяваше факти като луда. Царящото в редакцията напрежение беше хем смешно, хем вълнуващо. Беше смешно, защото това беше просто игра, нямаше нищо общо с ползата за обществото (какво значение имаше дали ще изпреварят „Вашингтон Поуст“ с няколко часа или ден?), но в същото време всички се вълнуваха така, както сигурно се бяха вълнували участниците в „Проекта Манхатън“: от месеци сглобяваха информационната си бомба и сега нямаха търпение да видят резултата от избухването ѝ.