Пип все още сверяваше по-второстепенни подробности, когато новината излезе в петък сутринта.
КРАЖБА НА ТЕРМОЯДРЕНА БОЙНА ГЛАВА В НЮ МЕКСИКО ПРЕДОТВРАТЕНА ПО СЛУЧАЙНОСТ
ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ИЗВЪРШИТЕЛ Е СВЪРЗАН С МЕКСИКАНСКИ КАРТЕЛ И Е ДОСТАВЯЛ НАРКОТИЦИ В БАЗА „КЪРТЛАНД“, РАЗПЛИТАНЕТО НА СЛУЧАЯ Е ЗАПОЧНАЛО ОТ ОРЪЖЕЙНИЯ ЗАВОД В ТЕКСАС
Лейла беше вдигнала температура и се беше прибрала да подремне, за да се посъвземе преди уговорените интервюта за общественото радио и кабелните телевизии. Екипът, отговарящ за следенето на социалните мрежи, вече беше по местата си и като че ли звъняха повече телефони от обичайното, но иначе редакцията не изглеждаше засегната от избухването на информационната бомба. Другите репортери си работеха по своите задачи, а Том се беше затворил в кабинета си повече от час. Взривната вълна и радиацията се усещаха най-вече в киберпространството.
Пип говореше по телефона с управителя на „Соник“, мъчеше се да го убеди да я свърже с Филиша Бабкок, на чиито сексуални изпълнения върху атомната бомба беше отделен един немалък абзац в статията, когато до бюрото ѝ се спря Кен Уормболд, системният администратор. Той я изчака да си запише смените на Филиша и след това ѝ каза, че Том я вика. Тя неохотно се надигна. Правенето на сверки някак си беше паснало на манията ѝ по чистота. Отвътре я човъркаше, че не бива да остави и най-дребните подробности непроверени.
Том седеше на бюрото, подпрял брадичка на преплетените си длани. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане.
– Затвори вратата – заповяда той.
Тя се подчини и седна.
– Кой те изпрати тук?
– Сега ли?
– Не. В Денвър. Знам отговора, така че не ме лъжи.
Пип отвори уста, после я затвори. Толкова се беше унесла в работата си, че не ѝ беше минало през ума да се запита защо Том се е затворил със системния администратор.
– Ясно е, че съм разтревожен – продължи той, без да я поглежда. – Но съм готов да приема възможността, че не само ти си виновна. Слушам те, говори.
Тя се опита да проговори. Преглътна. Опита отново.
– Исках да си призная. В събота. Съжалявам, че не го направих.
– Кажи го сега тогава.
– Не искам.
– Защо?
– Ще ме намразиш. Лейла ще ме намрази.
Том подхвърли към нея няколко страници, закачени с кламер.
– Това е докладът на Кен за мрежата в редакцията. Разполагаме с изключително добра защита. Улавя всички известни шпионски програми. Но очевидно има и такива, които на нас не са ни известни. Кодът на тази е напълно непознат. Отне ни малко време да я открием, ала в крайна сметка Кен успя.
Очите на Пип не я слушаха. Думите в доклада се размиваха.
– Знаеше ли за това? – попита Том.
– Не бях сигурна. Но се притеснявах от подобно нещо. Отворих един прикачен файл, който не биваше да отварям.
Той ѝ подхвърли още някакъв документ.
– А за това? Това е докладът от домашния ми компютър. Отваряла ли си подозрителни прикачени файлове у дома?
– Веднъж...
Том стовари юмрук върху бюрото.
– Кажи името му!
– Не искам – прошепна тя.
– Разполагал е с две седмици да рови на воля в домашния ми компютър. От третия ти ден тук е имал пълен достъп до мрежата на редакцията. На кого дължим днешния си голям удар? Кой ни донесе снимките от фейсбук? За кого знаем, че е разполагал с тях още миналото лято?
– Не знам.
– Кажи го!
Тя се разплака.
– Съжалявам. Толкова ме е срам...
Том побутна кутия с кърпички към нея и зачака със скръстени ръце да се посъвземе.
– Излъгах – подсмърчаше Пип. – Бях в Боливия шест месеца. Проекта „Слънчев лъч“. От там взех снимките от фейсбук. От него. Излъгах ви. Излъгах ви и ужасно съжалявам. Давам си сметка, че това е ужасно.
– Наистина ли си даваш сметка?
– Да! Всички тайни източници, всичките ни сведения, всичко. Съзнавам го. Съжалявам много.
Погледът на Том беше прикован в някакво невидимо присъствие, не в нея.
– Запознах се с една германка в Оукланд – продължи тя. – Тя ми предложи да отида в Боливия. Каза ми, че от проекта „Слънчев лъч“ може да ми помогнат да открия баща ми. И затова отидох там и той...
– Произнеси името му.