– Не мога. Той ме хареса и ми довери нещо. Сигурно се досещаш какво.
– Какво?
– Че е убил човек. Че с никого не го бил споделял освен с теб. След това се отказах от издирването на баща ми и исках да си тръгна, и той ми каза да дойда тук. Страхуваше се, че искаш да го изобличиш. Изпрати ми писмо с прикачен файл. Знаех какво има в него, но въпреки това го отворих. Няма нищо друго, заклевам се.
Том разтърка чело.
– И защо го направи?
– Не знам! Чувствах се виновна, той беше хлътнал по мен. Мислех, че трябва да откликна. И откликнах. Не е правилно, знам. Но той е толкова известен, не можах да устоя. Само че не го харесвах и той се засегна, и не знам, смятах, че му дължа нещо. А след това тук бях толкова щастлива, че всичко започна да ми се струва като някакъв ужасен извратен кошмар.
– Извратен?
– Не съм спала с него. Не съм!
– Мислиш ли, че ме интересува с кого спиш?
Телефонът звънна. Том го изключи, но погледът му остана впит в екрана.
– Както и да е – каза тя. – Знам, че съм съучастничка. Може да ме предадеш на полицията, ако искаш.
– И това с каква цел?
– Да си получа наказанието.
– Признавам, че не търпя лъжци край себе си. Според мен е най-добре да напуснеш и да се върнеш при майка ти. Но не желая да те наказвам.
Пип никога не беше попадала в полицейски участък, не я бяха изпращали в кабинета на директора, не знаеше какво е да ти се скара баща ти. Един-два пъти беше сгазвала лука, но не чак толкова, че да не може да се измъкне с мили очички, разкаян вид и оправдания, че е имала добри намерения. Винаги беше успявала да избегне мъмренето, а сега си получаваше заслуженото. Въпреки това ѝ се струваше прекомерно жестоко, че се е изложила точно пред Том. За нищо на света не би искала да му падне в очите. Негова зрялост и мъжественост, обръснатите му бузи, плешивото теме, вързаната накриво вратовръзка, предизвикателно старомодните очила – всичко у него като че ли говореше за пълна нетърпимост към детинщините. Страшно тъжно ѝ беше, че точно него е предала и разочаровала.
Той разлистваше един от докладите.
– Проникването в редакцията не ме безпокои особено. Целият му Проект се крепи на идеята за защита на източниците. Смятам, че ще защити и моите. В най-лошия случай ще се опита да ги привлече на своя страна. Притеснява ме домашният компютър.
– Съжалявам – рече Пип. – Постъпих глупаво. Едно от момичетата от Проекта ми изпрати писмо с прикачена снимка. Не биваше да я отварям.
– След това прониквала ли си в домашния ми компютър?
– Аз? Не! Как бих могла? Няма ли пароли?
– Програмата ги запомня.
– Не знам нищо за нея. Дори не знаех, че я има. Притеснявах се, но не бях сигурна.
– И той не ти е изпращал никакви пароли?
– Не е.
– Не си виждала нищо от съдържанието на твърдия диск на моя компютър? Не си получавала никакви файлове от него?
– Не! С него скъсахме!
– Защо да ти вярвам? Досега само си ни лъгала.
– Ти и Лейла сте моите кумири! За нищо на света не бих ви шпионирала. Не желая да чета чужди работи. Аз ви се възхищавам.
– А ако той ти изпрати някакви файлове сега? Какво ще направиш?
– Ако знам, че са твои – отвърна тя, – няма да ги прочета.
Том въздъхна дълбоко и при излизането на въздуха, който беше сдържал досега, раменете му провиснаха. Отново се взираше в някакво невидимо присъствие. Пип се чудеше какъв ли е този опасен документ, който Том толкова се притеснява да не попадне пред очите ѝ. Трудно ѝ беше да си представи, че точно той има нещо за криене.
le1o9n8a0rd
Връзката ми с Анабел започна веднага щом излезе решението за развода ни. В замяна на признанието, че съм я изоставил– да изоставиш съпругата си, беше едно от малкото основания за развод, приети в щатското законодателство в Ню Йорк, и единственото, което според нея отговаряше на причинените ѝ страдания – ми беше позволено да запазя ценното ни жилище с нисък наем в Източен Харлем, а Анабел замина да живее сама в горите на Ню Джърси. Тъй като и дума не можеше да става да я тормозя отново с Манхатън, трябваше да хващам автобус от Сто двайсет и пета улица, да се прехвърля на метрото на Сто шейсет и осма, а след това да продължа с още по-дългото лашкане с автобус през Хъдсън и през все по-грозните жилищни квартали по хълмовете северозападно от Нетконг, при което винаги ми прилошаваше.
Бях предприемал това пътешествие на два пъти през февруари, два пъти през март и веднъж през април. Последната събота на май телефонът ми звънна към седем сутринта, малко след като се бях строполил пиян в леглото. Вдигнах само за да го накарам да спре.
– О – рече Анабел. – Мислех, че ще се включи секретарят.
– Ще затворя и може да оставиш съобщение – отвърнах аз.