– Не, дай ми само трийсет секунди. Заклевам се, че няма да се оставя отново да ме въвлечеш в...
– Анабел...
– Исках само да кажа, че не приемам твоята представа за нас. Категорично я отхвърлям. Това е.
– Не можеше ли да отхвърлиш моята представа просто като престанеш да ми се обаждаш?
– Няма да се оставя отново да ме въвлечеш в това – повтори тя, – ала все пак много добре знам как разсъждаваш. За теб мълчанието е знак за капитулация.
– Не помниш ли, че обещах никога да не възприемам твоето мълчание по този начин? В предишния ни разговор.
– Сега затварям – рече Анабел, – но поне бъди честен, Том, и признай, че обещанието ти е подъл номер. Последната дума да е твоя.
Оставих телефона на леглото до ухото ми.
– Стигнахме ли вече онзи момент, в който ще ме обвиниш, че разговорът ни продължава повече от трийсет секунди? Или тепърва да го чакам?
– Не, затварям – повтори тя. – Просто исках да отбележа официално, че напълно грешиш за нас. Това е. Така че... Сега ще затворя.
– Добре. Чао.
Само че Анабел никога не затваряше, а аз нямах сили да го направя вместо нея.
– Не те виня – продължи тя. – Ти наистина прахоса младостта ми и след това ме изостави, но знам, че сега щастието ми не зависи от теб, макар че тук всъщност ми харесва и нещата вървят доста добре, колкото и невероятно да звучи това на човек, който ме смята, цитирам, „неспособна да се справи с истинския живот“, край на цитата.
– „Прахоса младостта ми и след това ме изостави“ – цитирах я аз в отговор. – Не, това не е провокация. Ти искаше само да оставиш трийсетсекундно съобщение.
– Което и щях да направя! Но ти вдигна...
– Вдигнах, Анабел, защото... Нужно ли е изобщо да го обяснявам? Вдигнах, защото ти си взела телефона и си набрала моя номер.
– Да, да, не те оставям на мира. Нали? Толкова съм жалка, не мога да те оставя.
Дори и да исках, нямаше да успея да намеря и една секунда щастие или спокойствие в последното ни оливане преди четири седмици. Винаги си тръгвах от нашите оливания посинен и изтерзан, с тревожни кратери в паметта, но и със смътен отвратителен копнеж да го направим отново.
– Виж – рекох. – Искаш ли да се видим? Искаш ли да дойда? Затова ли се обади?
– Не! Не искам да се виждаме! Искам да затворя, стига да бъдеш толкова добър да ми позволиш!
– Но обикновено досега, всеки път като се обаждаш, в началото заявяваш, че не искаш да се виждаме, и накрая, след няколко часа разговор, става ясно, че всъщност през цялото време, тайно в себе си, точно това си искала.
– Ако ти искаш да дойдеш да ме видиш – отвърна тя, – поне можеш да бъдеш достатъчно почтен да го кажеш ясно...
– Но докато се стигне дотам, разбира се...
– ...като всеки възпитан мъж, който желае да прекара известно време с жена, която уважава, вместо да превръщаш предложението си в отвратително обвинение...
– Докато се стигне дотам, разбира се – повторих аз, – времето вече е напреднало, което означава, че когато най-сетне наистина се видим, което ти тайно си искала от самото начало, вече е станало много късно и тогава, няма как, оставам да спя при теб...
– ...вместо лукаво да извърташ нещата, така че да изглежда, сякаш моето желание, а не твоето, моят противен живот, а не твоят противен живот...
– ...неизбежно оставам да спя при теб и...
– Не желая да спя с теб! Не желая да те виждам! Не за това се обадих! Обадих се да кажа нещо съвсем простичко, което...
– ...вече е станало три или четири сутринта, когато най-сетне наистина си легнем да спим, и това, предвид трите часа път и очакващият ме работен ден, винаги е имало доста неприятни последици. Просто се опитвам да ти го напомня.
– Ако искаш да дойдеш и да се поразходим в гората – рече Анабел, – нямам нищо против. Ще ми е приятно. Но трябва да признаеш, че ти го искаш.
– Не аз ти се обадих.
– Но ти повдигна въпроса за виждането. Така че просто бъди честен с мен.
– Ти искаш ли го?
– Само ако ти го искаш и си го признаеш като човек.
– Абсолютно същото важи и за мен. Е?
– Виж, аз ти се обадих – рече тя. – Можеш най-малкото...
– Какво?
– Да не се държиш така, сякаш те е страх, че ще ти направя нещо, ако в продължение на половин секунда престанеш да ме нападаш. Какво си мислиш, че ще ти направя? Ще те окова във вериги? Ще те принудя да се ожениш отново за мен? Става дума за разходка в гората, за бога, за най-обикновена разходка!
За да предотвратя двучасовия вариант на този разговор – при който единият се опитва да докаже, че другият е изрекъл фаталните думи, довели до удължаване на разговора, като вторият оспорва показанията на първия за последователността на събитията, а това на свой ред, поради липсата на запис, принуждава първия да възстанови по памет началото на разговора, а вторият излиза с твърдения, които в определени важни моменти се различават от казаното от първия и това налага времеемки съвместни усилия да се сравнят и напаснат двете версии – аз се съгласих да предприема пътешествието до Ню Джърси и да отидем на разходка.