Анабел пречистваше духа си в имота на родителите на по-младата си приятелка и единствена почитателка Сюзан. Едно от първите неща, които направих, след като подадох молба за развод, беше да преспя със Сюзан. Тя ме беше поканила на вечеря в ролята си на пратеник на Анабел с намерението да ме придума да се откажа от развода, но толкова ѝ беше писнало да слуша оплакванията ѝ от мен и от кръга на хората на изкуството в Ню Йорк в двучасовите им телефонни разговори всяка вечер, че накрая аз я придумах да предаде приятелката си. Сигурно целта ми е била да накарам Анабел най-сетне да приеме развода, само че не стана така. Тя сложи край на приятелството си със Сюзан и ме обвини, че няма да мирясам, докато не ѝ отмъкна или омърся всичко, което има. На всичкото отгоре според нейните изчанчени морални сметки излизаше, че двамата със Сюзан вече сме ѝ длъжници. Аз продължих да си говоря с нея по телефона и да я посещавам от време на време, а Сюзан ѝ позволи да остане в къщата в Ню Джърси, която родителите ѝ се опитваха да продадат за баснословна сума, откакто се бяха преместили в Ню Мексико.
Прохладният автобус ме изхвърли на малко кръстовище в гората насред нищото. За част от секундата очилата ми се замъглиха. Топлината беше наложила своеобразна атмосферна блокада, всичко беше нагъчкано и избуяло. Като в оранжерия. Видях Анабел да излиза от укритието си зад дърветата. На лицето ѝ грееше широка и като се има предвид всичко останало, неуместна усмивка. В отговор на моето се изписа нещо гротескно и също толкова неуместно.
– Здравей, Том.
– Здрасти, Анабел.
Поразителната ѝ черна грива, чиято поддръжка и невероятно честото боядисване навярно ѝ отнемаше най-много време след съня и медитирането, изглеждаше още по-гъста и прекрасна в летния зной. Между джинсите, носени без колан, и краищата на тясната карирана риза с къс ръкав се виждаше ивица гол корем, който беше като на тринайсетгодишно момиченце. Анабел беше на трийсет и седем. Аз щях да навърша трийсет и четири след два месеца.
– Можеш да се приближиш – подкани ме тя точно когато се канех да пристъпя към нея. И в мига, в който се отказах, тя добави:– Не, по-добре недей.
По горския път се стелеше пушек от автобуса.
– Май сме в пълна дисхармония – рекох аз.
– Дали? – отвърна Анабел. – По-скоро това важи само за теб. Аз не мисля, че съм в дисхармония.
Идеше ми да изтъкна, че по принцип човек не може да бъде в хармония с друг, който е в дисхармония с него, ала не биваше да забравям за логическото дърво. Всяко нейно изявление ми даваше множество възможности за отговор, всеки от които щеше да предизвика различен отклик, на който също щях да имам няколко възможности за отговор, а много добре знаех колко бързо, само с девет-десет хода, може да се озова на някой опасен клон от дървото и колко отчайващо бавно е връщането към клона на неутралното начало, тъй като то само по себе си водеше до нови изявления от нейна страна, на които нямаше как да не дам определен процент утежняващи положението ми отговори, поради което се бях научил да внимавам изключително много какво казвам в първите мигове на срещите ни.
– Длъжен съм още сега да те предупредя – рекох аз, – че на всяка цена трябва да хвана последния автобус към града довечера. А той е рано, някъде към осем.
Анабел помръкна.
– Няма да те спирам.
За минутата, в която бях слязъл от автобуса, небето като че ли се беше оцъклило още повече. От всяка пора на тялото ми извираше пот, все едно вътре в мен имаше включен някакъв нагревател.
– Все се боиш, че се мъча да те задържа – продължи Анабел.– Първо те карам да дойдеш, макар да не искаш. После те карам да останеш, макар да искаш да си тръгнеш. Винаги ти идваш и си отиваш, а някак си мислиш, че аз дърпам конците. И ако ти се чувстваш безпомощен, представи си на мен какво ми е.
– Бях длъжен да те предупредя – отвърнах аз предпазливо. – Все някога трябваше да го кажа, а ако го бях оставил за после, можеше да решиш, че съм се опитал да го скрия.
Тя отметна грива недоволно.
– Защото това ще ме разочарова, разбира се. Това, че ще хванеш автобуса в осем и единайсет, ще разбие сърцето ми. Седиш и се чудиш кой е най-подходящият момент да съобщиш тази смазваща новина на увесилата се на врата ти бивша... каквато там ти се падам.
– Както току-що демонстрира – изтъкнах аз, – и двата подхода крият своите опасности.