– Не знам защо ме смяташ за твой враг.
По главното шосе се зададоха коли. Стъпих на горския път и се приближих към Анабел, която ме попита дали смятам, че е разочарована, задето няма да прекарам нощта с нея.
– Възможно е, поне малко – отвърнах. – Само защото спомена, че нямаш никакви планове за утре.
– Кога изобщо съм имала някакви планове?
– Именно. Заради това фактът, че си направи труда да го споменеш...
– Веднага бива изтълкуван от теб като заплаха за укори, ако решиш да не останеш да прекараш и утрешния ден с мен.
Поех си дълбоко дъх.
– Нещо такова.
– Добре – завъртя глава тя. – Изведнъж май ми се отщя да се разхождам с теб.
– Както решиш. Но по-добре да ми го беше казала, преди да ме поканиш и да се лашкам по автобуси половин ден.
– Не съм те поканила. Приех предложението ти да дойдеш. Има голяма разлика. Особено след като се появяваш толкова враждебно настроен и първото ти изречение е колко скоро трябва да си тръгнеш. Първото!
– Анабел...
– Да, половин ден си пътувал до тук. Но в това време аз седях да те чакам. На кого му е било по-зле? Кой е по-жалък?
Подскачането по клоните на логическото дърво с нея беше унизително. Готовността ми да се хвана и за най-дребното нещо беше унизителна, а още по-унизително беше, че продължавах да го правя въпреки опита си от хилядите пъти през изминалите дванайсет години. Все едно гледах как задоволявам пристрастеността си към опиат, който отдавна е престанал да ми носи и грам удоволствие. Заради това срещите ни трябваше да се провеждат в пълна тайна. Навсякъде извън вдън горите щеше да ни е срам от нас самите.
– Може ли просто да тръгваме вече? – попитах аз и нарамих раницата.
– Да! Да не мислиш, че искам да стоя тук и да се препираме?
Тесният път минаваше край границата на щатската гора. Пролетта беше дъждовна и растителното царство в канавките, ливадите и по скалистите хълмчета зеленееше ослепително. Във въздуха летеше полен в неприлични количества, дърветата бяха натежали от яркия прашец на своето плодородие, от набъбналите листа. Промушихме се през челюстите на ръждясала порта и се спуснахме по стар коларски път, отнесен от водата, който напомняше по-скоро на коритото на пресъхнал поток. От двете ни страни се извисяваха треволяци, които не след дълго неминуемо щяха да съжаляват за буйството си – вече бяха по-високи, отколкото трябваше, треволяци на стероиди, които всеки момент можеха да бъдат повалени от вятъра и да се пречупят грозно – и ни принуждаваха да вървим един след друг.
– Едва ли ми е позволено да питам защо „трябва“ да се върнеш още тази вечер – подхвърли Анабел.
– Ами не, по-скоро не.
– Защото ужасно ще се разстроя, като разбера, че имаш среща за закускообяд с Уинона Райдър.
Предполагаемото ми излизане с много по-млади красиви жени след развода се беше превърнало в лайтмотив за нея. Всъщност обаче срещата ми на другия ден беше за вечеря, не за закускообяд, и не беше с жена, а с бащата на Анабел, когото тя ненавиждаше и не беше виждала повече от десет години. Въпреки доказаната ни склонност към рецидивизъм, аз си бях позволил да повярвам, че наистина никога повече няма да я видя, и поради тази причина мога да поговоря с баща ѝ, без да ме е страх, че ще си навлека упреци от нейна страна.
– Сега по това си падат мацките, нали? – продължи Анабел.– Да си правят срещи за закускообяд. Ако питаш мен, няма по-отвратителна дума от тази. Лъха ми на киш „Лорен“ и лой от пържени наденички.
– Трябва да се прибера, за да поспя, тъй като снощи не можах.
– А, да. Защото аз те събудих. И държиш да ми го върнеш тъпкано.
Сдържах се и не отговорих. Започвах да си припомням откъслеци от последното ни оливане, които бях успял да изхвърля от паметта си, макар че не беше точно припомняне, а по-скоро повторно преживяване. В царството на Том и Анабел миналото и бъдещето се преплитаха. Небето над Ню Джърси беше надвиснала сауна с разпенени облачета пара, които ту потъмняваха, ту пожълтяваха ярко, без изобщо да подсказват къде точно се намира слънцето, нито пък, в резултат на това, кое време е и къде е изток и запад. И когато Анабел свърна в гората, обитавана навремето от племето ленапи, съвсем изгубих ориентация. Беше едновременно пет следобед и един, и седем, миналият месец и утре следобед.
Анабел вървеше пред мен, рипсеното ѝ дупе се полюшваше пред очите ми. Поведе ме по сърнешки пътеки, самата тя дългокрака като сърна, като внимателно заобикаляше всичко, което напомняше на отровен бръшлян. Вече не беше толкова плашещо кльощава както в годините преди раздялата ни, но още беше слаба. По ребрата и кръста ѝ минаваха леки вдлъбнатини като изметени от вятъра следи по прясно натрупан сняг.