По някое време, докато се спускахме по пружиниращо под нозете ни червеникавокафяво нанадолнище, обсипано с борови иглички, видях, че Анабел е разкопчала ризата си. Карираните краища се вееха отстрани. Тя не се обърна, а хукна надолу по хълма. В гората беше още по-задушно, отколкото на открито. Последвах бившата си съпруга до малка поляна край нещо като пресъхнало езеро, което обаче, преди да изчезне напълно, беше успяло да удави дърветата наоколо. Гора от големи сиви клони, същият убит цвят като на небето. Отнякъде излетя сребрист жерав.
– Ето тук – рече Анабел.
Под нас имаше мъх, камъни и гола пръст. Тя свали ризата си и се обърна да ми се покаже. Ареолите ѝ бяха големи и ужасно тъмночервени, набързо прогонваха погледа. Все едно кожата ѝ беше кремава коприна, попила кръв от две симетрични рани. Отклоних очи.
– Опитвам се да преодолея срамежливостта си – каза тя.
– Засега се справяш добре.
– Погледни ме тогава.
– Добре.
Изчервяването ѝ подчертаваше белега на челото, спомен от падане от коня като малка, при което беше счупила предните си два зъба, впоследствие заменени със скъпи, макар и леко отличаващи се импланти. Между тях имаше цепка, която на мен ми действаше възбуждащо. Все едно подканваше: „заповядай, влез“. Постоянен намек за език.
Анабел разлюля гърди към мен, после се сви свенливо и се извърна, прегърна ствола на една бреза.
– Виж, аз съм от онези, които прегръщат дървета!
Това беше моментът, в който би трябвало да поемем обратно, да се спуснем към централния ствол на логическото дърво и всички клони да се слеят в потвърждение: да, да, да. Съблякох се и установих, че макар да бяхме разведени, съм пъхнал шест презерватива в раницата си.
Анабел, излегната върху мъха и пръстта като някоя жертваща се индианка, се обади, че не ни трябват презервативи.
– Защо?
– Защото така – отвърна тя.
– Ще поговорим за това после – казах аз и разкъсах опаковката.
През 1991 година още бях толкова слаб, че направо бях безтелесен. Вместо тяло имах нещо като арматура от тел с прикрепени към нея сензори – много глава, доста ръце, тиранично щръкнал или свит до незабележимост пенис и нищо друго. Бях като рисунка на Хуан Миро. Бях само идея. Вече шест пъти това странно създание се беше довличало в живописния Делауерски каньон, за да участва в глупавата представа, която с Анабел имахме тогава за нас. Не беше гушкане, не беше приятно. Анабел лягаше на нещо твърдо или мръсно и телената джаджа яростно ѝ се нахвърляше.
Попитах я дали я наранявам.
– Не ме... разкъсваш... доколкото мога да преценя.
Изрече го саркастично. До главата ѝ имаше камък с големината на топка за ръгби. Зачудих се дали не е легнала нарочно до него, за да подскаже нещо, което все още я е срам да поиска открито. Може би идеята беше да грабна камъка и да ѝ разбия главата.
– А сега? – попитах и натиснах силно.
– Сега може и да разкъсаш нещо.
Всичките ни караници бяха за глупости. Все едно, като умножавахме нулевата стойност на глупостите с безкрайни приказки, резултатът нямаше да бъде пак нула. За да можем отново да започнем да правим секс, трябваше да се разделим, а за да стигнем до импулсивния бурен секс, трябваше да се разведем. Само така можехме да покажем гнева си срещу огромното нищо, което бяхме произвели с караниците си в опит да се спасим. Това беше единственият спор, който и двамата можехме да си позволим да загубим с чест. Но след това пак си оставахме с нищото.
Анабел лежеше по очи върху камъните и пръстта и тихо хлипаше, докато аз се борех с топологията на гащите и крачолите. Знаех, че не бива да питам защо плаче. Направех ли го, нямаше да мръднем от тук до тъмно. По-добре беше да тръгнем и по пътя да се дърляме защо не съм я попитал защо плаче.
Тя стана и си облече ризата, като подхвърли:
– Е, направи си кефа и вече можеш да се върнеш в града.
– О, моля те, не се мъчи да ме убеждаваш, че ти не го искаше.
– Но това е единственото, което ти искаш – отвърна Анабел. – И сега можеш да си вървиш. Освен ако не предпочиташ първо да повториш, а след това да си тръгнеш.
Шляпнах един комар на мишницата си и погледнах часовника, не можех да разгадая какво показваше черно на бяло той.
– Кажи ми пак, защо нямаме деца? – рече Анабел. – Не помня какво беше обяснението ти.
Дори и по нейните стандарти повдигането на този въпрос беше прекомерно висока цена за няколко минути секс. А и светкавичното представяне на сметката беше брутално.
– Помниш ли? – попита тя. – Тъй като аз не помня да сме го обсъждали както трябва.
– Така че защо да не го направим в следващите пет часа – подхвърлих аз. – Тъкмо сега са мястото и моментът.