– Ти каза, че ще поговорим после. Сега е после.
Убих още един комар.
– Откъде се взеха тия гадове?
– Мен от самото начало ме хапят.
– Не подозирах, че става дума за това.
– А за какво мислеше, че става дума?
Докоснах издутия вързан презерватив в джоба на панталона.
– Не знам. За други партньори, заразни болести.
– Определено мога да кажа, че не желая да слушам за тях.
– Тук има комари. Хайде да вървим.
– Знаеш ли къде сме? Можеш ли да се върнеш до спирката?
– Не.
– Значи, все пак имаш нужда от мен. Ако искаш да си хванеш автобуса.
Човек трябваше да е винаги нащрек, за да не се изгуби в шубраците на логическото дърво, но възбудата на Анабел, горещият ѝ гръб, още повече покачилият се градус при скоротечната обмяна на секрети, ароматът на шампоан „Мейн енд Тейл“, който се усещаше едва-едва, но винаги лъхаше от косата ѝ, бяха замъглили ума ми. Бях погълнал опиума на Анабел и последствията бяха предвидими. Доста отчаяно отвърнах:
– Виж, вече ми е ясно, че няма да ми позволиш да хвана автобуса.
– Да ти позволя? Ха!
– Не ти сама – поправих се. – Имах предвид и двамата. Няма да хвана автобуса заради нас двамата.
Само че грешката вече беше сторена. Анабел напъха крака в гуменките си.
– Веднага ще те заведа до спирката и ще изчакам с теб, докато се качиш в автобуса – каза тя. – Само за да си спестя малко от омразата ти поне веднъж в живота. Поне веднъж да не бъда обвинявана, задето си изпуснал автобуса.
Анабел отказваше да приеме, че в отношенията ни има нещо повредено, безвъзвратно унищожено, неподлежащо на поправка, отвъд соченето с пръст кой е виновен. При предишното ни оливане бяхме говорили девет часа без прекъсване, като се изключеше ходенето до тоалетната. Мислех, че най-сетне съм успял да я накарам да проумее, че единственият начин да сложим край на това мъчение е да се откажем един от друг и никога повече да не се виждаме, че деветчасовите разговори са самата гадост, която уж трябваше да лекуват. Това беше представата за нас, която Анабел се беше обадила сутринта да отхвърли категорично. Но каква беше нейната представа? Невъзможно беше да се каже. Анабел беше непоклатима, на мен все ми се струваше, че отбелязваме някакъв напредък и чак впоследствие осъзнавах, че сме се въртели в кръг, голям, празен кръг. Въпреки интелигентността и чувствителността си, тя не само че не притежаваше и капчица здрав разум, но и не беше способна да го осъзнае, ужасно беше да гледаш в такова състояние човек, на когото си бил толкова дълбоко отдаден и пред когото си дал обет да се грижиш за него до гроб. Ето заради това трябваше да продължа да се виждам с нея: да ѝ помогна да разбере защо не мога да продължа да се виждам с нея.
– Това е извратено – рекох аз, след като се заизкачвахме от мъртвото езерце към високото, където нямаше толкова комари. – За себе си говоря. Минава месец и се чувствам толкова изродски и потиснат, иде ми да умра от срам заради последното ни виждане, не мога да си покажа лицето пред друг човек. И затова идвам тук, а стигна ли до тук, едва ли не е биологично заложено да остана трийсет и шест часа, през които вдъхвам всевъзможни лъжливи надежди и очаквания...
Анабел се завъртя към мен.
– Млъкни! Млъкни! Млъкни!
– Да не искаш да те убия?
Тя поклати рязко глава, не, не, не иска да я убия.
– В такъв случай не ми се обаждай повече.
– Не издържах.
– Не ме карай да идвам. Недей.
– Не издържах! Боже господи! Трябва ли всеки път да ми навираш в очите колко съм слаба? – Тя започна да обикаля в кръг с вдигнати към лицето ръце, все едно се канеше да го раздере, изглеждаше, сякаш ято стършели са се вмъкнали в главата ѝ и жилят мозъка. – Смили се над мен.
Хванах я и я целунах, моята Анабел. Тя беше сополива, разплакана, с далеч не свеж дъх, мила. Освен това наистина не беше съвсем наред и като цяло не беше способна да работи. Целунах я, исках да я успокоя, да отнема болката ѝ, но след това ръцете ми се плъзнаха надолу към дупето ѝ. Ханшът ѝ беше толкова тесен, че можех да смъкна джинсите, без да ги разкопчавам. Когато се влюбихме, още бяхме деца. Сега всичко беше в пепелища, пепел от пепел, изгоряла при температура, способна да възпламени и пепелта, но зрелият ни сексуален живот тепърва започваше и никога нямаше да престана да я обичам. Именно представата за още две, три или пет години секс в пепелищата пробуждаше в мен мисълта за смъртта. Анабел се дръпна, коленичи, отвори раницата ми и извади швейцарското ножче, за миг реших, че и на нея ѝ е дошла същата мисъл. Само че вместо това тя намушка до смърт петте останали презерватива.
* * *