Апартаментът на „Адалбертщрасе“ беше под игото на един стомах. Когато вечер затвореше очи в леглото си, Клелия си представяше как стомахът се носи в мрака над нея. Отвън гладък и лъскав, бледорозов храносмилателен патладжан с разклоняващи се настрани по-тъмни венички, но отвътре червен и разръфан, облян в разяждащи сокове и готов да изригне и да се разпищи като пеленаче във всеки един момент, особено в малките часове. Този нещастен орган обитаваше тялото на майка ѝ Анели. Клелия спеше на канапето в ъгъла на всекидневната, до стената към нейната спалня, така че, когато майка ѝ поиска мляко и сухари през нощта, да не събуди по-малките деца и брат ѝ Руди, а само нея.
Стомахът винаги откликваше на самосъжалението на Клелия. Чуеше ли я да плаче, преди да заспи, това го раздразваше и той блъвваше кръв и жлъчка по чаршафите на Анели, които след това Клелия трябваше да смени и да накисне. С кръвта не можеше да се спори. Колкото и жестока да беше към нея майка ѝ, тя разполагаше с доказателство червено на бяло, че наистина е болна.
Не можеше да се спори и с необходимостта Клелия да започне работа. Дори и да не ѝ бяха забранили да кандидатства в университета – университета с четиристотингодишна история, който баща ѝ беше завършил и покрай който тя минаваше всяка сутрин на път към фурната – семейството не можеше да си позволи Клелия да учи редовно. Вуйчо ѝ Руди работеше за общината, редеше павета, горд в яркосините дочени дрехи, униформата на немския работник, истинският властелин на социалистическата работническа държава, и се грижеше за болната си сестра, като плащаше наема. Само че той пиеше и си имаше приятелки и затова на Клелия се падаше отговорността да осигури прехраната. Брат ѝ беше на петнайсет, а сестра ѝ беше още малка.
През деня Клелия обслужваше клиентите във фурната, а вечер обслужваше стомаха. Само в събота следобед и в неделя разполагаше с няколко часа за себе си. Тя обичаше да се разхожда край реката и в слънчевите дни полягаше върху тревата на брега и затваряше очи. Не искаше да вижда хора, във фурната вземаше пари от стотици, мъжете я зяпаха похотливо, бабичките бъркаха с два пръста във вързани на възел носни кърпи, за да извадят нужните монети, сякаш се канеха да се изсекнат пред нея. Повечето ѝ приятелки от гимназията сега бяха в университета и вече нищо не ги свързваше, а останалите се държаха настрани, тъй като баща ѝ беше от буржоазно семейство, ала и без това тя предпочиташе да е сама, за да може да си мечтае за мъжа, който ще я отведе от „Адалбертщрасе“ в Берлин, Франция, Англия, Америка. Мъж като баща ѝ, когото веднъж беше последвала по стълбите в кооперацията и го чу да казва кротко през неохотно открехнатата с един сантиметър врата на съседа им на горния етаж: „Жена ми е много зле тази вечер. Стомахът. Ако може малко по-тихо?“. Ето такъв мъж.
В една топла събота през юни, малко след двайсетия си рожден ден, Клелия свали престилката и каза на управителя на фурната, че се налага да си тръгне по-рано. През 1954 година работниците в Йена вече знаеха, че нищо лошо няма да стане, ако си тръгнат по-рано, единствено клиентите щяха да чакат по-дълго да бъдат обслужени и в най-лошия случай щяха да закъснеят за своята работа, където също нямаше значение дали са там, или ги няма. Клелия се прибра забързано у дома и се преоблече в любимата си поизбеляла лилава лятна рокля. Вуйчо ѝ беше завел брат ѝ и сестра ѝ на риба и беше оставил майка ѝ, която стомахът беше държал будна цяла нощ, да поспи. Клелия приготви чай от боровинки, който според Анели успокоявал стомаха, макар той да съдържаше танин и кафеин, и го отнесе в стаята ѝ с чиния сухари. Приседна на ръба на леглото и приглади косата ѝ, както правеше баща ѝ. Майка ѝ се събуди и блъсна ръката ѝ.
– Донесох ти чай, преди да изляза – каза Клелия и стана.
– Къде отиваш?
– Навън.
Когато стомахът кротуваше, майка ѝ все още можеше да мине за красавица. Дългогодишните страдания я бяха състарили, а беше само на четиресет и три. За миг тя като че ли понечи да се усмихне, но след това погледът ѝ се спусна към тялото на Клелия и на лицето ѝ се изписа обичайното изражение.
– Няма да те пусна да излезеш с тази рокля.
– Какво ѝ е на роклята? Горещо е.
– Ако имаше и капчица здрав разум, щеше да разбереш, че за нищо на света не бива да привличаш внимание към тялото си.
– Какво му има на тялото ми?
– Твърде е пищно. Всяко поне малко интелигентно момиче би се стремило да прикрие този недостатък.
– Аз съм много интелигентна!
– Не си – отвърна майка ѝ, – ти си глупава гъска. Още отсега мога да предскажа, че ще се хвърлиш на врата на първия срещнат, който ти каже две мили думи.
Клелия се изчерви и заради изчервяването наистина се почувства като глупава гъска с големи гърди, висока и завеяна, с дълги крака и прекалено голяма уста. Но все пак гъската успя да изсъска: