– През целия си живот и две мили думи не съм чула от теб!
– Това е несправедливо, но няма значение.
– Какво не бих дала някой да ми говори мило. Би било прекрасно!
– О, да, много е хубаво – отвърна майка ѝ. – Понякога дори може и да е искрен.
– Не ме интересува дали е искрен! Достатъчно е да е мил!
– Чуй се! – Майка ѝ се пресегна към чайника и си наля в чашата. – Не си измила банята. Вуйчо ти опикава навсякъде. От тук усещам миризмата.
– Ще я измия, като се върна.
– Направи го сега. Не мога да разбера какво е това „първо забавленията, после задълженията“. Ще измиеш банята и после пода в кухнята, и тогава, ако има време, може да се преоблечеш и да излезеш. Как може да ти е приятно да обикаляш навън, като знаеш, че те чака работа?
– Няма да се бавя – рече Клелия.
– Закъде бързаш?
– Времето е прекрасно.
– Искаш да си купиш нещо. И те е страх, че магазинът ще затвори, така ли е?
Анели имаше способността да напипа на кой точно въпрос дъщеря ѝ не желае да отговори и да го зададе.
– Не – отвърна Клелия.
– Донеси ми портмонето си.
Клелия излезе в антрето и се върна с портмонето, в което имаше няколко дребни банкноти и монети. Гледаше как майка ѝ брои пфенигите. Макар че Анели не я беше удряла, откакто дъщеря ѝ започна да се грижи за прехраната им, изражението на Клелия издаваше животинска настръхналост, обезумялостта на приклещена жертва.
– Къде е останалото? – попита майка ѝ.
– Това е всичко. Останалото ти го дадох.
– Лъжеш.
Изведнъж в лявата чашка на сутиена на Клелия шест банкноти по двайсет марки и осем по десет запърхаха като готвещи се да литнат твърдокрили бръмбари. Струваше ѝ се, че чува шумоленето на хартиените крила, а това означаваше, че острослухата ѝ майка също го чува. Дращещите крачка и коравите глави се забиваха в кожата на Клелия. Тя се насили да не поглежда надолу.
– Роклята – рече майка ѝ. – Искаш да купиш онази рокля.
– Знаеш, че не мога да си я позволя.
– Ще дадеш двайсет марки и останалото на вноски.
– Няма да се съгласят.
– Откъде знаеш?
– Знам, защото ходих и попитах! Защото искам хубава рокля!
Клелия смаяно сведе поглед към дясната си ръка, която самоволно се беше надигнала и се беше отпуснала върху виновната чашка на сутиена. Тя беше отворена книга, простодушна, признаваща си всичко глупава гъска.
– Дай да видя какво криеш там – заповяда майка ѝ.
Клелия извади банкнотите от сутиена и ѝ ги подаде. В конфекцията на тяхната улица бяха докарали една лятна рокля със западна кройка или поне каквото минаваше за западна в изостаналата Йена, но така или иначе, роклята имаше твърде западен вид, за да бъде изложена на витрината. Клелия беше влязла под кожата на продавачката, като ѝ носеше пресни пасти с обяснението, че са стари и са за раздаване. Само че беше толкова глупава гъска, че разказа за роклята на малката си сестра, за да я научи какво може да се намери скрито „под щанда“ в магазините на социалистическата република, а майка ѝ, макар да не беше привърженичка на новия строй, беше запомнила думите ѝ. В упражняването на строг надзор Анели надминаваше и социалистическата република. Тя прие победата си спокойно и прибра парите в джоба на пеньоара, след това отпи от чая и попита:
– За какво ти е роклята, имаш среща с някого ли? Или просто да се фръцкаш по улиците?
Парите не принадлежаха по право на Клелия и в този смисъл не ѝ се струваха истински, даже тя смяташе, че заслужава наказанието да ѝ бъдат отнети, и беше бръкнала в сутиена с разкаяние и облекчение. Но като видя как изчезват в джоба на майка ѝ, те отново станаха истински. Шест месеца ги беше заделяла малко по малко от касата, без да я хванат. От очите ѝ закапаха сълзи.
– Ти си уличницата, не аз!
– Моля?
Ужасена от себе си, тя се опита да вземе думите си назад.
– Имам предвид, че ти обичаш да обикаляш по улиците. Аз предпочитам да се разхождам в парка.
– Как точно ме нарече? Коя дума използва?
– Уличница!
Горещ тъмен чай плисна по предницата на лилавата рокля. Клелия смаяно сведе поглед към петното.
– Трябваше да те оставя да умреш от глад – каза майка ѝ. – Яде, яде и виж се каква стана. Дали нямаше да е по-добре да оставя децата си да умрат от глад? Не можех да работя, така че какъв друг избор имах? А ти не спираше да ядеш. Ти си виновна за това, което направих. Заради твоя апетит беше, не заради моя.
Вярно беше, че Анели нямаше никакъв апетит. Но в думите ѝ се долавяше такава приказна жестокост, гласът ѝ беше толкова овладян и строг, че тя като че ли не беше никаква майка, като че ли сред завивките лежеше кукла от плът и кръв, през която говореше отмъстителният стомах. Клелия чакаше да види дали някакъв човешки остатък от майка ѝ няма да съжали за изреченото и да се извини, или поне да смекчи думите си, ала лицето на Анели още повече се разкриви, изведнъж стомахът пак я беше свил. Тя посочи немощно чайника и нареди: