– Направи чай. Този вече изстина.
Клелия избяга от стаята и се хвърли на канапето, на което спеше.
– Мръсна курва! – прошепна тя. – Мръсна курва!
Веднага се изправи и запуши устата си с длан. Избилите в очите ѝ сълзи придаваха трепкащи, прозирни крилца на лъчите, промъкващи се през плътните завеси, които стомахът държеше винаги да бъдат спуснати над прозорците. Боже господи, помисли си тя. Как можах да го кажа? Аз съм ужасна! След това се хвърли отново на тясното канапе и процеди още няколко пъти във възглавницата: „Курва! Курва! Долна курва!“. И при всяка дума стоварваше юмрука си върху главата. Струваше ѝ се, че е най-отвратителният човек на света, един от най-нещастните и нелепите. Краката ѝ бяха толкова дълги, че когато си легнеше на канапето, трябваше да ги свие, за да не висят във въздуха. Беше висока повече от метър и седемдесет и пет, завеяна гъска в твърде малката клетка на канапето, кръстена с най-грозното име на света. Колегите ѝ във фурната я смятаха за глупава, защото току се разсмиваше без причина и имаше навика да изплющява всичко, което ѝ дойде на ума.
Само че Клелия не беше глупава. В училище беше отличничка и можеше да учи в университета, ако не ѝ бяха забранили. Официалната причина за това беше, че баща ѝ е от буржоазен произход, само че баща ѝ беше мъртъв, а майка ѝ и вуйчо ѝ бяха от работническата класа. Истинската стигма беше, че в най-тежките години майка ѝ беше приемала в дома им първо един, а после друг офицер в черна униформа. Малката сестра на Клелия беше дъщеря на втория. Да, Клелия беше яла от месото, маслото и сладкишите, но тогава беше малка, не знаеше какво е зло. На злия стомах един от офицерите беше донесъл цял кашон с истински „Пепто Бисмол“. Анели се беше продала заради стомаха си, не заради децата.
* * *
Всеки път когато майка ми разказваше тази история, тя винаги подчертаваше, че когато сменила лекьосаната рокля и пъхнала един геврек и две книги в чантичката си, не е имала никакво намерение да изостави близките си, не действала по някакъв предварително подготвен план. Просто искала да се махне за една вечер от стомаха, да се порадва на едно денонощие свобода извън апартамента, който я карал да съзнава нещастието да бъдеш германец и едновременно с това я правел напълно неспособна да си представи какво е да не си германец. До онази юнска събота най-дръзката ѝ мечта била да си купи западна рокля. Сега нямало как да си позволи роклята, но все още можела да отиде да се разходи на Запад, в американския сектор, не било толкова далеч с влака.
С трийсет марки в чантичката, Клелия се спуснала към центъра на града, който с обичайното социалистическо размотаване все още се възстановявал от бомбардировките, на които бил подложен през войната заради намиращите се тук заводи за прицелни приспособления за оръдия и пушки. Почти всичките ѝ пари отишли за билета отиване и връщане до Берлин. С малкото останали тя си купила пакетче бонбони, от които огладняла още повече, докато стигнат в Лайпциг. До такава степен не била планирала бягството си, че разполагала единствено с един геврек. В момента обаче копнеела най-вече за свеж въздух. Въздухът във вагона миришел на вкиснат социализъм, горещият въздух от отворения прозорец вонял на тежка промишленост, въздухът на гарата „Фридрихщрасе“ лъхал на евтини цигари и бюрократично мастило. Не се чувствала като поредната капка от потока умове и таланти, изтичащ от републиката през онези години. Била бягаща презглава гъска.
На Запад разрушенията били още по-големи, но въздухът наистина бил по-свеж, може би защото вече се било свечерило. На „Курфюрстендам“ я връхлетяло усещането, че все едно идвала от тежка зима, а не от неизличимо социалистическо обезобразяване. Като първите зелени тревички през пролетта, като минзухари и кокичета, там вече никнели живителните стръкчета на търговията. Тя обходила целия булевард и после поела обратно, без да спира, тъй като, ако си позволяла да спре, щяла да се сети колко е гладна. Вървяла по тъмни улици и още по-разрушени квартали. Накрая си дала сметка, че несъзнателно, с инстинкта на животно търси фурна, защото при затварянето си в събота фурните изхвърляли стария хляб. Но защо, след като отчаяно търсела нещо конкретно в непознатия град, винаги избирала най-добрия маршрут да не го намери? Всяко кръстовище предлагало нова възможност за грешка.