За съжаление, майка ми не беше добра мащеха на двете ми сестри. Тя самата беше като попарено от суша растение, копнееше за дъжда на бащиното ми внимание, което се лееше тъй напоително към сестрите ми. Но не беше само това, Клелия критикуваше сестрите ми така, както майка ѝ беше критикувала нея, не одобряваше как се обличат. Това се дължеше както на бунтарската вълна през 60-те, като цяло доста труден период за консерваторите, така и на бунта на един от нейните органи, дебелото черво. Казвали са ми, че като бебе много съм страдал от колики, но малко след като отминал този стрес, майка ми развила извънматочна бременност. Преумора, разочарование от живота, финансови притеснения, наследствено предразположение, лош късмет: червата ѝ се възпалили и ѝ създаваха главоболия до края на живота. Те разкривяваха лицето ѝ така, както стомахът на майка ѝ беше разкривявал нейното, и за всички, с изключение на мен, Клелия се превърна в гласа на тяхното недоволство.
Замисля ли се за Анабел и за лошите предзнаменования, на които не обърнах внимание, преди да се оженим, все стигам до нашето разделено семейство: сестрите ми винаги навън с баща ми, опитват се да направят света по-добър, а аз у дома при мама. Тя ми спестяваше срамните подробности от страданието си (сигурен съм, че ако можеше да избира, щеше да предпочете да е наследила стомаха на майка си, който изхвърляше само кръв, а не воняща гадост, квинтесенцията на германските ругатни, вулгарни шеги и табута), само че, разбира се, аз усещах, че е нещастна, а баща ми като че ли постоянно беше на някакъв конгрес или конференция, или на поредното си приключение в чужбина. Прекарах хиляди вечери сам с нея. Като цяло тя беше доста строга с мен, но имахме една странна игра с лъскавите списания, за които се абонираше. След като прелистехме целия „Таун енд Кънтри“ или „Харпърс Базар“, майка ми ме караше да избера коя къща и жена харесвам най-много. Бързо се научих да посочвам най-скъпата къща и най-голямата красавица и растях с мисълта, че ако си ги осигуря, ще овъзмездя нещастието ѝ. И все пак най-странното в нашата игра беше това, че докато разлистваше списанията, майка ми приличаше на възторжено, изпълнено с надежди момиче, което се държи с мен като по-голяма сестра. Когато пораснах и тя за пореден път седнеше да ми разказва историята за бягството си от Йена, точно това момиче си представях.
35 Прощавайте, госпожице. Мога ли да ви помогна? Всичко наред ли е? Говорите ли английски? (Развален немски.) – Б. пр.
* * *
Предадох Анабел още преди да я познавам. В края на третата си година в Пенсилванския университет се кандидатирах за главен редактор на „Дейли Пенсилвейниън“, като прокарвах идеята, че вестникът трябва да се отвори към „истинския“ живот извън университета, и след като ме одобриха и прекарах лятото в Денвър при майка ми (баща ми беше починал две години преди това), назначих нарочен човек да отговаря за новините от града и започнах да възлагам статии за препродажбата на билети за „Спектрум“, нивото на живак и кадмий в Делауеър, тройното убийство в Западна Филаделфия. Смятах, че моите репортери успешно разкъсват обвилия университета пашкул от седемдесетарска разлигавеност, ала въпреки това ме глождеше притеснението, че за хората, които те преследваха за интервюта, приличат на деца, които ти досаждат да си купиш на безумни цени уж собственоръчно приготвени сладкиши, за да съберат пари да отидат на летен лагер.
През октомври приятелката ми Луси Хил привлече вниманието ми към една интересна история. От другата страна на реката, в Елкинс Парк, деканът на колежа по изкуства „Тайлър“ една сутрин намерил в кабинета си тяло, увито в кафява амбалажна хартия. Върху нея с червен пастел пишело: ВАШЕТО МЕСО. Тялото било топло и дишало, но не помръдвало. Деканът повикал пазача, който пораздърпал хартията и отдолу изникнало лицето на второкурсничката Анабел Леърд. Очите ѝ били отворени, устата ѝ била залепена с тиксо. Деканът познавал Леърд от поредица писма, критикуващи непропорционално малкото жени сред преподавателския състав и непропорционално големия брой стипендии, отпускани на мъже. Последвалото внимателно разкъсване показало, че под амбалажната хартия Леърд е чисто гола. След известно тръшкане и кършене на ръце пазачът преместил пакета в друга стая, където една секретарка доразопаковала студентката, махнала тиксото от устата ѝ и я наметнала с одеяло. Леърд отказала да говори и да помръдне чак до вечерта, когато нейна колежка ѝ донесла дрехи да се облече.