Леърд беше стара приятелка на Луси и трябваше лично аз да редактирам материала за нея, но тъй като бях изостанал с домашните, оставих вестника в ръцете на завеждащия броя редактор Осуалд Хакет, мой съквартирант и най-добър приятел. Статията за Леърд, написана от един скаран с морала второкурсник, лъкатушеше между вулгарността и сарказма, като изобилстваше от подбрани пикантни цитати от неназовани колеги на Леърд („никой не я харесва“, „богата кифла“, „жалък опит да привлече внимание към себе си след провала на филмите си“), но пък репортерът си беше свършил работата както трябва, прилагаше дълго обяснение от Леърд и нищо неказващо изявление от декана, поради което Осуалд беше пуснал целия текст на първа страница. Аз го прочетох следобеда на другия ден и честно казано, само за миг ме бодна съвестта. Чак след като се отбих в редакцията и разбрах, че са ме търсили и Леърд, и Луси, си дадох сметка – изведнъж, с присвиване на сърцето – че статията е доста груба.
Истината е, че изпитвах ужасен страх от укори, особено от жени. Някак си успях да се убедя, че ако не отговоря на обажданията, може и да ми се размине. Не повдигнах въпроса и пред Осуалд, тъй като поради страха си от укори не обичах да укорявам приятелите си. Струваше ми се възможно гневът на Луси, която не живееше на общежитие, да се е поуталожил до следващото ни виждане и изобщо не ми мина през ума, че ако някоя мадама е толкова бойна да се опакова в амбалажна хартия, то за нея е нищо да се изтърси направо в редакцията.
Като главен редактор разполагах със свой кабинет, в който често оставах да уча. Ако Анабел се беше появила в гащеризон, униформата на войнствените феминистки в университета, сигурно щях да се досетя коя е, ала девойката, която почука на вратата късно следобеда в петък, беше облечена в скъпарски дрехи, с бяла копринена блуза и тясна пола до под коляното, която ми се видя по парижка мода. Устата ѝ беше резка от яркочервено червило, косата ѝ – черна грива.
– Търся Том Абèрант.
– АберӚнт, с ударение върху А – поправих я аз.
Девойката се ококори смаяно.
– Първокурсник ли си?
– В четвърти курс съм.
– Боже господи! На тринайсет ли си влязъл в университета? Представях си мъж с брада.
Бебешкото ми лице беше болна тема. Съквартирантът ми в първи курс беше предложил да си придам по-мъжествен вид с белег от едновремешен дуел, като се порежа с рапира и пъхна косъм в раната, за да не зарасне хубаво. Смятах, че лицето ми е основната причина за неуспеха ми с момичетата, тъй като, макар да умеех да се сприятелявам с тях, не бях вкарвал в леглото си нито едно. Привличах вниманието единствено на тапите под метър и петдесет и на обратните. Някакъв зализан тип от втората група се беше приближил към мен на един купон и без да каже и дума, пъхна езика си в ухото ми.
– Аз съм Анабел – представи се тя. – На която не върна обаждането.
Нещо ме жегна в гърдите. Анабел затвори вратата с обуто в шикозна обувка краче, седна и скръсти ръце, сякаш за да прикрие това, което напираше под блузата. Очите ѝ бяха големи и кафяви като на кошута, лицето беше издължено и тясно също като на кошута; не би трябвало да е красива, но беше. Беше поне две години по-голяма от мен.
– Съжалявам – измънках нещастно. – Съжалявам, че не се обадих.
– Луси ми каза, че си свестен. И че мога да ти имам доверие.
– Съжалявам и за статията. В интерес на истината, я прочетох чак след като излезе.
– Нали ти си главният редактор?
– Все пак делегирам част от правомощията си и на други хора.
Избягвах погледа ѝ, но усещах как очите ѝ ме изпепеляват.
– Необходимо ли беше твоят репортер да споменава, че баща ми е президент и председател на съвета на директорите на „Маккаскил“? И че не се радвам на всеобщо одобрение тук?
– Съжалявам – потретих. – Веднага щом видях материала, осъзнах, че е доста груб. Понякога, докато пише, човек забравя, че текстът му ще бъде четен.
Тя отметна тъмната си грива.
– Значи, ако не го бях чела, нямаше да съжаляваш, така ли? Това ли искаш да кажеш? Съжаляваш, че са те хванали? Това не е извинение. Това е страхливост!