– Не биваше да използваме анонимни източници.
– О, да, получи се забавна игра на отгатване – отвърна Анабел.– Кой ме мисли за разглезена богаташка, кой ме смята за луда, кой е толкова сигурен, че произведенията ми не струват. Разбира се, може и да не е толкова забавно да седиш в едно помещение с хората, наговорили такива неща по твой адрес, и да знаеш, че все още си ги мислят, да усещаш как те гледат. Да трябва да търпиш толкова вперени в теб погледи. Да се чувстваш тъй видима, изложена на показ.
Тя все още не беше отпуснала скръстените на гърдите си ръце.
– Все пак ти си била гола в кабинета на декана – изтъкнах аз, не успях да се сдържа.
– След като те разкъсаха хартията.
– Искам да кажа, че си търсила обществен отзвук и си го получила.
– О, пак старата песен. Има ли нещо по-грабващо вниманието от голо женско тяло? По-добър начин да продадеш вестника? Доказахте аргумента ми по-добре и от мен.
Това беше първият от десетки хилядите пъти, в които ми се струваше, че не схващам напълно логиката на Анабел. Но защото беше първият, а не десетки хилядният, и защото тя изглеждаше толкова пламенно самоуверена – присвива ме сърцето, като си спомня плама и увереността, които тогава все още притежаваше– приех, че грешката е моя.
– Нашият вестник е безплатен – измънках аз. – Не гоним продажби.
– Всяко действие си има последствие – запоучава ме тя. – Някои пътища водят нагоре, други водят надолу. Ти си редакторът, ти си пуснал това нещо да излезе и аз го прочетох. Ти ме нарани и ще трябва да живееш с това. Искам никога да не го забравиш, защото аз никога няма да забравя какво си пуснал в твоя вестник. Не прояви и уважението да ми се обадиш, след като ти оставих съобщение! Смяташ, че защото си мъж, а аз съм жена, ще ти се размине безнаказано. – Анабел замълча, видях как две сълзици атакуват грима ѝ. После тя добави по-меко: – Може и да не се съгласиш с мен, но съм дошла тук да ти кажа, че си гадняр.
Външният ѝ вид и възрастта ѝ придадоха още по-голяма тежест на обвинението ѝ. В интерес на истината, вече бях назрял да се съмнявам в добротата си. Когато бях в седми клас, на Великден по-малката ми сестра Синтия си дойде от колежа, преобразена в хипи с ръбати очила с телени рамки и с брадясал като библейски пророк приятел. Те проявиха приятелски изследователски интерес към мен като представител на човечеството от утрешния ден. Синтия се беше вторачила във въздушната ми пушка. Харесва ли ми да стрелям и да убивам враговете си с нея? Харесва ли ми да им пръскам главите? Как според мен се чувства човек с пръсната глава? Игра ли било това?
Приятелят ѝ ме подхвана за колекцията от пеперуди, с която се занимавах не особено ентусиазирано с надежда да спечеля одобрението на баща ми. Обичам ли пеперудите? Наистина ли? Защо тогава ги убивам?
Синтия ме попита какво искам да постигна в живота. Искам да стана журналист или фотограф? Чудесно. А защо не санитар? Или пък начален учител? Това било за момичета, така ли? Защо да е само за момичета?
След това приятелят ѝ подхвърли дали ми е минавало през ума да се пробвам за мажоретка. Не било позволено? Защо? Защо едно момче да не може да стане мажоретка? Да не би момчетата да не могат да скачат? Да не би момчетата да не могат да крещят?
Двамата ме бяха накарали да се почувствам като задръстен старец. Това ми се виждаше гадно от тяхна страна, но в същото време ме гризеше гузното усещане, че в мен нещо не е както трябва. Един следобед, няколко години по-късно, се прибрах у дома след училище и заварих къщата в извънредно положение, на тавана бяха открили мишки, нещата ми бяха разпилени на пода в стаята, вратата на гардероба беше отворена, на стълбата към капандурата се виждаха краката на баща ми. Позволих си да се надявам, че може и да не е забелязал вехтия брой на списание „Уи“, което бях задигнал от една антикварна книжарница и скрил в гардероба, но след вечеря той дойде в стаята ми и попита как според мен се чувстват сниманите за порнографски списания жени.
– Не съм мислил за това – отговорих чистосърдечно аз.
– Е, на тази възраст вече ти е време да се замислиш.
През онази година всичко, свързано с баща ми, ми се струваше отблъскващо и ме караше да се срамувам. Смотаняческите му очила, каквито носеха само хората в наземния контрол на НАСА, зализаната с петролни деривати коса, разкрачената му стойка на каубой. Напомняше ми на язовец: щръкнали зъби и безсмислена работливост. Защо строи поредния бент? Защо прегризва дървета? Защо се плацика наоколо, ухилен до уши?
– Сексът е нещо много хубаво – каза той с учителския си тон.– Но в порносписанията човек може да намери само човешко нещастие и морално падение. Не знам откъде си се сдобил с този парцал, ала имай предвид, че като си платил за него, ти си допринесъл с парите си за унижението на някой друг. Представи си как ще се чувстваш, ако това беше Синтия или Елън...