– Ясно, схванах.
– Наистина ли? Даваш ли си сметка, че тези жени са сестри на някого? Дъщери?
Засегнах се, струваше ми се, че погрешка съм взет за по-лош, отколкото съм, защото всъщност не бях допринесъл за ничие унижение. Напротив, чрез кражбата на списанието бях наказал книжарницата, задето закупува на едро стари порносписания; ако изобщо имах някакво отношение към случая, аз бях порядъчният гражданин, който използва повторно отпадните продукти, а за какво точно употребявам откраднатия „Уи“, си беше моя работа и дори можеше да се приеме, че по този начин наказвам и експлоататорите, тъй като това, че се задоволявам с откраднати списания, правеше излишно закупуването на нови издания от тях, да не говорим, че спасяваше от изсичане вековните гори и превръщането им в целулозна каша.
Няколко дни по-късно откраднах още няколко списания. Харесвах „Уи“, защото момичетата вътре изглеждаха по-истински, освен това имаха по-европейски вид, следователно бяха по-културни, по-интелигентни и по-извисени от онези в „Плейбой“. Представях си как водя задълбочени разговори с тях, как ги изслушвам състрадателно и с това печеля симпатиите им, но не можех да отрека, че интересът ми към тях се изпаряваше веднага щом се изпразнех. Струваше ми се, че се сблъсквам със заложена в самата структура на Вселената несправедливост: това, че съм мъж, който се възбужда от снимки не по своя воля, едва ли не автоматично ме поставяше от страната на лошите. Не исках на никого да навредя, а навреждах.
По-нататък стана още по-зле. С наближаване на времето за заминаване за колежа, с Мери Елън Щалстрьом, с която бях на абитуриентския бал и чийто романтичен мерник беше взел на прицел един недостижим съученик, си дадохме безкръвен, но въпреки това не по-малко вълнуващ обет взаимно да се избавим от девствеността; в последните почивни дни на лятото, в хижа в Естъс Парк, принадлежаща на родителите на един наш приятел, в съдбовния момент на проникването силният ми мъжествен тласък неволно нацели най-чувствителното и забранено кътче в тялото на Мери Елън. Тя се разкрещя с цяло гърло, сви се и ме срита. Опитите ми да я успокоя и да се извиня я докараха до истерия. Мери Елън пищеше и се мяташе, едва си поемаше дъх и не спираше да повтаря някакви нечленоразделни думи, които, за мое огромно облекчение, най-накрая разтълкувах като желание веднага да бъде откарана обратно у дома в Денвър.
Анално предизвиканият писък на Мери Елън още кънтеше в ушите ми, когато ме приеха в Пенсилванския. Баща ми беше предложил да избера по-малък колеж, но от Пен ми предложиха стипендия, а майка ми ме съблазни с приказките си за богатите могъщи хора, с които ще се запозная в колеж от Бръшляновата лига. През първите три години от престоя ми в Пенсилванския не се сприятелих с нито един богаташ, но за сметка на това смътните ми догадки за мъжката вина получиха здрави теоретични основи. От лекции както във, така и извън колежа, като се започне с беседата за секса, изнесена ни през първата седмица от четвъртокурсничка по гащеризон, научих, че съм още по-неспасяемо затънал в патриархалността, отколкото подозирах. На всичкото отгоре излизаше, че зад всяко сближаване с представител на противоположния пол се крият априори съмнителни мотиви.
Не че имаше кой знае какви сближавания. Очевидно не изглеждах отвратително млад само на момичета под метър и петдесет. Една от тях, която работеше в редакцията на „Дейли Пенсилвейниън“ през втората ми година, започна да ми кима и да ми мята многозначителни погледи, а накрая ми тикна в ръката бележка, в която намекваше за „опасността“ да бъде „страшно наранена“ от мен. Угодих ѝ и една вечер я целунах пред общежитието, отчасти поради чувството за вина, че нямам желание да преспя с нея – че съм обективиращ мъж, който вижда в нея единствено ниския ѝ ръст – и отчасти с подлия мъжки мотив най-сетне да вкарам някоя в леглото си, ала не бях в състояние да ѝ угодя чак толкова, че да откликна по очаквания начин на признанията в любов, които тя ми прошепна с наведена глава, и в крайна сметка пак излязох виновен, задето съм я наранил, и то без да постигна нищо. За капак, за да не ме вижда никога повече, тя напусна „Дейли Пенсилвейниън“ с гръм и трясък.
Потърсих спасение в бирата, масите за билярд в „Хюстън Хол“ и вестника. Като „журналисти“ в студентско издание, занимаващи се с лекомислени студентски неща, аз и приятелите ми постигахме нива на самодоволство, с каквито съм се сблъсквал единствено у репортери от „Ню Йорк Таймс“. Разбира се, под обвивката се криеше мека сърцевина на неопитност, но всички се хвалехме със сексуалните си подвизи в гимназията и на мен изобщо не ми хрумваше, че след като аз съм излъгал, може и другите да са поразкрасили постиженията си. Единственият човек, който прозря истината, беше Луси Хил. Тя учеше със стипендия в „Чоут Розмари Хол“ и беше работила като сервитьорка две години, преди да я приемат. Приятелят ѝ беше към трийсетте, хипар и самоук дърводелец, който приличаше много на Д. Х. Лорънс, любимия ѝ писател. Приятелският изследователски интерес на Луси към мен беше по-ясно изразен и по-приемлив, отколкото на сестра ми Синтия. Когато ѝ разказах за случая с Мери Елън Щалстрьом, тя се разсмя и отбеляза, че Мери Елън се е разкрещяла, защото съм ѝ предложил точно това, което иска, но отказва да си го признае. Луси беше твърдо решена да ми намери гадже, с което „да си играете на зайчета“. Това със зайците не ми харесваше, а и снизхождението, което се долавяше от думите ѝ, не ми допадаше, но нямаше с кого друг да си говоря за секс и затова продължавах да ходя в къщата ѝ извън кампуса за слабо кафе и клисави десерти по рецепти от „Готварска книга от Лосовия лес“.