– Но аз не съм такъв, за какъвто ме мислиш!
– За какъв те мисля според теб?
– За лош човек.
– Така сочат доказателствата – отвърна тя с лек намек за игривост, възможно смекчаване на присъдата.
– Искаш ли да напусна? Тогава ще ми повярваш ли?
– Няма нужда да го правиш заради мен. Може просто да се постараеш оттук насетне да бъдеш по-добър редактор.
– Ще се постарая! Ще се постарая!
– Добре, тогава. Не ти прощавам, но оценявам това, че ми се обади.
Ето тук разговорът ни трябваше да приключи, само че Анабел още тогава се отличаваше с особена липса на решителност, когато ставаше дума да затвори, а аз пък не исках да я оставя, без тя да ми е простила. В продължение на няколко секунди никой не се обади. Мълчанието се проточи и сякаш, поне на мен така ми се струваше, в него затрептяха хиляди възможности. Напънах се да доловя дишането ѝ.
– Излагаш ли някъде творбите си? – попитах аз, когато мълчанието стана непоносимо. – Ще ми е интересно да видя филмите ти.
– Ела в стаята ми и ще ти покажа гравюрите си. За това ли ми се обади? – Отново игривият тон. – Искаш ли направо сега да дойдеш да разгледаш?
– Сериозно ли предлагаш?
– Помисли малко и ще разбереш дали говоря сериозно.
– Аха.
– Моите творби не висят по стените.
– Ясно.
– И никой не влиза в стаята ми, освен мен.
Каза го така, все едно не просто изтъкваше някакъв факт, а поставяше забрана.
– Струваш ми се интересен човек – рекох аз. – Съжалявам, че те засегнахме.
– Вече съм свикнала – отвърна тя. – Явно всички хора го правят.
И тук разговорът отново можеше да приключи. Само че в играта се беше задействал фактор, който изобщо не би ми минал през ума: Анабел беше самотна. Все още имаше една приятелка в „Тайлър“, лесбийката Нола, която ѝ беше помогнала за опаковането в амбалажната хартия, но безнадеждното влюбване на Нола в нея я правеше трудно поносима в големи дози. Според Анабел всичките ѝ останали колеги бяха настроени против нея. Те имаха основания да негодуват срещу особения статут, който тя си беше извоювала – въпреки че университетът нямаше програма за кино, тя се водеше, че учи режисура – но истинският проблем беше в нея. Външният ѝ вид, острият език и наглед реалната възможност тя да се окаже артистичен гений будеха интерес у околните, Анабел определено привличаше погледите към себе си. Но дълбоко в себе си тя беше много по-свита, отколкото държанието ѝ подсказваше, и отблъскваше всички с моралния абсолютизъм и чувството си за превъзходство, което твърде често е признак за прикрита срамежливост. Преподавателят, който я беше окуражил да започне да снима филми, после се беше опитал да я вкара в леглото си и това: а) беше гадно; б) очевидно не беше нещо необичайно; и в) беше подкопало вярата ѝ в оценката му за нейния талант. След този случай Анабел беше извадила томахавката в отношенията си с университета. Това беше затвърдило положението ѝ на парий, тъй като според нея другите студенти се интересували единствено от подкрепата на преподавателите, от тяхното одобрение и възможността да ги препоръчат на някоя галерия.
Част от това, както и много други неща научих през вълнуващия двучасов разговор онази вечер. Не се смятах за особено интересен събеседник, но пък бях добър слушател. И колкото повече я слушах, толкова повече омекваше гласът ѝ. А след това открихме и едно странно съвпадение.
Анабел беше израснала в Уичита, в голяма къща в Колидж Хил. Тя беше представител на четвъртото поколение на едно от двете семейства, които притежаваха хранително-вкусовия конгломерат „Маккаскил“, втората по големина частна компания в страната. Баща ѝ, наследник на петпроцентов дял от акциите, се беше оженил за четвърто поколение Маккаскил и беше започнал работа в компанията. Като малка Анабел била много близка с баща си. Когато дошло времето да я изпратят в „Розмари Хол“, където била учила майка ѝ преди сливането с „Чоут“, тя заявила, че не иска да ходи там. Майка ѝ обаче настояла и за разлика от друг път, бащата на Анабел отказал да отстъпи пред молбите ѝ и така на тринайсет години тя се озовала в Кънектикът.
– Дълго време всичко е било обърнато наопаки в представите ми– каза ми тя. – Мислех, че майка ми е ужасна, а баща ми е прекрасен. Той е страшно умен и предразполага хората. Умее да ги върти на пръста си. След като заминах да уча, той започна да изневерява на майка ми, а тя пък започна да пие от сутринта и аз осъзнах, че се е опитвала да ме предпази, като ме изпрати далеч от дома. Майка ми никога не си го призна, но съм сигурна, че е така. Баща ми я убиваше, а тя не искаше той да убие и мен. Бях толкова несправедлива към нея. И накрая той наистина я уби. Горката ми майка.