– Наистина прилича на знак – съгласих се аз, подтикван от ерекцията си.
– Кой си ти? – попита Анабел. – Защо се случва всичко това?
В състоянието, в което бях изпаднал под въздействието на гласа ѝ, тези въпроси не ми се сториха налудничави, а плашещо сериозни.
– Аз съм американец, родом от Денвър – казах аз и после добавих надуто: – Сол Белоу.
– Сол Белоу от Денвър ли е?
– Не, той е от Чикаго. Нали ме питаш кой съм?
– А ти защо ми говориш за Сол Белоу?
– Той е носител на „Пулицър“ – отвърнах аз – и точно това искам и аз.
Мъчех се да си придам поне малко интригуващ вид, но вместо това звучах идиотски.
– Искаш да станеш писател, така ли? – попита Анабел.
– Журналист.
– И няма защо да се притеснявам, че ще вземеш историята ми и ще я използваш за някой роман?
– Няма да го направя.
– Историята си е моя. Това е моят материал. От нея идва моето изкуство.
– Естествено.
– Само че журналистите си изкарват хляба с предателства. Вашият дребен репортер ме предаде. Мислех, че се интересува от това, което се мъча да покажа.
– Не всички журналисти са такива.
– Опитвам се да реша дали не е по-добре да затварям. Дали това не са лоши знаци. Предателство и смърт... Това е лоша поличба, нали? Май е по-добре да затворя. Спомних си колко ме нарани.
Само че не можеше да затвори, разбира се.
– Анабел, моля те – обадих се аз. За първи път изричах името ѝ. – Искам пак да се видим.
Видяхме се, но преди това се отбих при Луси за слабо кафе и нещо като ябълков пай с овесени ядки. В къщата ѝ беше прекалено горещо и ми миришеше на като да са си „играли на зайчета“.
– Няма защо да се чувстваш виновен за статията – каза ми тя.– Обадих ти се да те предупредя, че едно гневно торнадо се е насочило към теб. Анабел трябва да прочете Ницше и най-сетне да преодолее това деление на добро и зло. Единственият философ, който не ѝ излиза от устата, е Киркегор. Можеш ли да си представиш да си легнеш с Киркегор? Той постоянно ще пита: позволяваш ли ми да направя това? Така харесва ли ти?
– И все пак ме гризе съвестта – отвърнах аз.
– Тя ми звънна вчера да ми говори за теб. Доколкото схванах, сте провели някакъв маратонски разговор по телефона. – Луси си сипа допълнително от ябълковия пай. Тя не беше дебела, но малко напомняше на дърво от Лосовия лес в лицето и бедрата. – Попита ме дали си Добър, с главно Д, което ме навежда на мисълта, че явно ти е хвърлила око и иска да те вкара в леглото си. Ти определено имаш нужда да се озовеш в нечие легло, само дето не съм сигурна дали е добре да попаднеш в нейното. Знам за какво говоря. И аз бях страшно хлътнала по нея през втората година в „Чоут“. Всички преподаватели я боготворяха, тя никога не оставаше без пари и успяваше да се снабди от онази силна ганджа, дето тъкмо бяха започнали да отглеждат хидропонно. Анабел по принцип трудно общува с хора, но като се напуши, е съвсем друга. На купоните се отрязваше яко, бедна ти е фантазията, и все намираше с кого да се изчука, а след това ставаше в шест сутринта и пишеше реферати като за дипломна работа. И на мен ми се искаше да се пробвам с нея, само че, когато ни настаниха в една стая, тя вече се беше отказала от секса. Сега се е отказала и от тревата. Станала е света Анабел. Още я обичам и това със статията е гадно, но тя сама си е виновна, че е говорила с репортера. Никой не я е карал да скача в капана.
– Има ли си гадже?
– Отдавна няма – отвърна Луси. – Веднъж я попитах колко често се самозадоволява и тя се направи на потресена от въпроса ми. Все едно не ѝ се носи славата на най-щурата ученичка в историята на „Чоут“. Но според мен точно заради това малко ѝ хлопа дъската. Беше твърде малка и освен това хвана някаква венерическа гадост. Жалко, но с две думи, не мисля, че става за теб.
Все още предъвквах тази информация, когато Луси ме хвана за ръката и ме завлече от кухнята, където се издигаха грамади от почернели тигани, в стаята на втория етаж, която делеше с приятеля си Боб. Леглото не беше оправено, на пода се въргаляха дрехи.
– Имам нов план – оповести тя. Долепи чело до моето и ме блъсна назад към леглото. – Започваме бавно и полека, да видим докъде ще стигнем. Какво ще кажеш?
– А Боб?
– Това е мой проблем, не твой.
Само преди седмица сигурно щях да приема охотно. Но сега, след появата на Анабел, съзирах известно разочарование в идеята, че сексът, който беше придобил чудовищни размери в съзнанието ми, може да е нещо тъй естествено и неангажиращо като яденето на ябълков пай. Освен това нямаше как да избегна натрапващия се извод, че Луси се опитва да ме отклони от Анабел. Тя едва дето не го беше заявила в прав текст. Понатискахме се на чаршафите на цветенца десетина минути и аз се дръпнах.