– Забавно е, нали? – рече Луси. – Отдавна трябваше да се сетим.
– Определено е забавно – отвърнах аз и любезно добавих, че нямам търпение за следващата част.
Неделният следобед с Анабел беше съвсем различен. Срещнахме се пред Художествения музей под сиво студено небе. Анабел дойде издокарана в червено кашмирено палто, поръбено с черен кант, и с нетърпящи възражение възгледи за изкуството. Бях я помолил за един кратък уводен курс и тя ме повлече нетърпеливо през залите, отхвърляйки категорично художник след художник: „досада“, „грешна идея“, „религиозни глупости“, „месо и пак месо“, докато не стигнахме до Томас Икинс. Тук се спря и видимо се успокои.
– Ето това е – рече Анабел. – Единственият мъж, на когото вярвам. Може би с изключение на Коро и неговите крави. Чудесно е уловил тъгата на това, да си крава. И Модиляни също, макар че само защото страшно харесвах неговите картини и ми се искаше да можеше и мен да нарисува. Всички останали лъжат за жените. Дори когато рисуват не жени, а пейзажи, да речем, пак лъжат за жените. Даже и Модиляни, не знам защо му прощавам, не бива. Може би защото е Модиляни. Навярно е по-добре, че няма как да се запозная с него на живо. По-нататък ще ти покажа и художничките в колекцията... – Тя изсумтя. – Само дето тях ги няма! Цялата тази колекция е прекрасен пример какво се получава, когато няма жени, които да карат мъжете да бъдат искрени. С изключение на този тук. Той е искрен.
Приех като окуражителен знак това, че Анабел харесва поне един художник, значи, можеше да направи изключение и за мен. Тя не ставаше за преподавател, но ако човек имаше право да разгледа само един художник от колекцията на музея, Икинс не беше лош избор. Анабел надълго и нашироко ми обяснява за симетрията между гребеца и веслото, главата и водата, колко откровен е Икинс по отношение на атмосферата в долината на Делауеър. Но за нея основното били телата му.
– Хората изобразяват човешкото тяло от хиляди години – каза тя. – Логично е да се предположи, че вече ще сме го овладели, нали? Оказва се обаче, че това е най-трудното нещо на света. Да видиш тялото такова, каквото е наистина. И този тук не само го вижда, но и го пресъздава на платното. При всички останали, дори при фотографите, особено при фотографите, на преден план излиза някаква „идея“. С Икинс не е така. – Анабел се обърна към мен.– И ти си Томас, нали? Или си само Том?
– Томас.
– Дано не се разсърдиш, но страшно се радвам, че не нося твоята фамилия.
– Анабел АберӚнт.
Тя се замисли.
– Всъщност Анабел Абèрант36 може би не е чак толкова зле. Целият ми живот, събран в две думи.
– Можеш да го произнасяш, както ти харесва.
Сякаш за да отхвърли и най-малкия намек за възможност за бъдещ брак, тя каза:
– Ти наистина изглеждаш необичайно малък. Знаеш го, нали?
– За съжаление.
– Според мен при Икинс определящ е характерът му. За да рисуваш искрено, трябва да си добър по характер. Може и да е имал сексуални проблеми, само че сърцето му е било чисто. Хората все повтарят, че Винсент е бил с чисто сърце, но аз не го вярвам. Главата му е била пълна с паяци.
Започвах да се чувствам като досадното по-малко братче на някоя приятелка, на която Анабел е направила услуга, като се е съгласила да излезе с мен. Трудно ми беше да повярвам, че се беше обадила на Луси да я разпитва за мен и че може би се опитваше да ме впечатли. Докато вървяхме към изхода, подхвърлих, че с Луси са много различни.
– Тя е страшно интелигентна – отвърна Анабел. – Единственият човек в „Чоут“, у когото си личеше някакъв хъс. Искаше да снима документални филми и да промени американското кино. А сега амбицията ѝ е да народи деца на майстор Боб. Макар че у него едва ли е останала и една здрава хромозома след толкова друсане.
– На мен ми се струва, че нещата с Боб не вървят, май ще се разделят.
– Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Над стълбите на музея се вихреха първите за годината снежинки. До края на деня в Денвър щеше да натрупа десетина-петнайсет сантиметра, но във Филаделфия, показваше опитът ми, по-скоро щеше да го обърне на дъжд. Тръгнахме по „Бенджамин Франклин“, най-унилия от потискащите булеварди на Филаделфия, и попитах Анабел защо няма кола.
– Питаш ме къде ми е поршето? Това имаш предвид, нали? Уви, никой не си направи труда да ме научи да карам. Освен това мога да те уведомя – в случай че си си създал някаква погрешна представа за мен – че съм в процес на отбиване от семейната бозка. Баща ми ще плати таксата за последния семестър и край.
– Дъщерите не получават ли дял от наследството?