Следващите три лета в Денвър бяха непоносими. Най-високоплатената работа, която успях да намеря, беше при нея в аптеката „Аткинсън“. Обикалях до късно с приятели и се прибирах след полунощ, а у дома долавях носещите се от банята неприятни миризми. Дебелото черво на майка ми недоволстваше не само от мен, но и от сестрите ми. Синтия беше напуснала университета, за да стане профсъюзен деятел в Сентръл Вели в Калифорния, Елън живееше в Кентъки с някакъв музикант, свирещ на банджо, с прошарена брада, и преподаваше английски на изоставащи деца. И двете изглеждаха щастливи, само че според майка ми по-важното беше, че похабяват способностите си, и тя не спираше да мърмори за това.
Дължах работата си в аптеката на Дик Аткинсън, собственикът на веригата „Аткинсън“. През второто ми лято при майка ми възпалението на червата ѝ се влоши от ухажването на Дик. Дик беше симпатичен мъж и заклет републиканец и на мен ми се струваше, че майка ми, която винаги се беше възхищавала на предприемчивостта му, можеше да извади много по-лош късмет. Само че Дик имаше два развода зад гърба си, а тя, която беше останала вярна на баща ми до края, не гледаше с добро око на разводите и не желаеше да има нищо общо с Дик. До края на лятото се беше докарала до такова състояние, че гастроентерологът ѝ предписа преднизон. Няколко месеца по-късно майка ми напусна аптеката. Сега работеше – най-вероятно срещу нищожно заплащане – за предизборната кампания на Арне Холкомб, строителен предприемач, строящ офис сгради в центъра на Денвър, който се беше кандидатирал за конгресмен. Когато се прибрах у дома за третото си лято с нея, я заварих в много по-добро здраве, само че тя така се прехласваше по Арне Холкомб, толкова непрестанно и досадно го възхваляваше, че се разтревожих за душевното ѝ състояние.
– Какво сочат социологическите проучвания? – попитах аз, след като майка ми приключи с темата за приноса на „Маккаскил“ за нравствения облик на страната. – Арне има ли някакъв шанс?
– Арне проведе образцова кампания, досега такава никой не е правил в Колорадо – отвърна тя. – За съжаление, все още страдаме от последиците от избора на един мерзък президент, поставил интересите на мерзките си приятели над общественото благо. Това беше такъв подарък за умилкващите се на малцинствата демократи и техния лигав, ухилен селянин, дето довчера е гледал фъстъци. Защо някой здравомислещ човек би решил, че Арне има нещо общо с „Уотъргейт“, е загадка за мен, Том, наистина. Но противниците му го обсипват с клевети и се умилкват на малцинствата. Арне отказва да се умилква на когото и да било. За какво му е? Толкова ли е трудно да се разбере, че човек с двайсет милиона долара и процъфтяваща компания се е съгласил да нагази в клоаката на колорадската политика само заради чувството си за граждански дълг?
– Значи, няма да го бъде, така ли? – опитах се да уточня аз. – Проучванията не са оптимистични?
Така и не успях да изтръгна ясен отговор от нея. Тя нареждаше за честността и искреността на Арне, за неговата независимост, за разумното му, опиращо се на опита му на бизнесмен, решение за стагфлацията и накрая затворих телефона, без да разбера какво показват проучванията.
Следващата събота Луси и Боб организираха купон за Вси светии. С Осуалд се издокарахме като тайни агенти – костюм, слънчеви очила и слушалки. Многобройните приятели на Боб, които живееха вече почти десет години на километър от своята алма-матер и за които беше въпрос на принципи да прахосват времето си с глупости и незначителни дреболии, бяха дошли в грубо направени концептуални костюми („Аз съм Златната среда“, уведоми ни сериозно на прага един, закрепил отпред и отзад по дрехите си парчета стиропор) и изпълваха въздуха с ухание на трева. Боб носеше рога на лос и се правеше на Булуинкъл, а Луси трябваше да е приятелят му Роки. Тя си беше почернила носа и си беше сложила тъмна пудра по лицето, а надолу беше по тясна кафява пижама, за която, над дупето, беше закрепена опашка от истинска кожа. Луси дотича при мен и Осуалд и ни подкани да погалим опашката ѝ.
– Длъжни ли сме? – попита Осуалд.
– Аз съм летящата катерица Роки!
Тя май вече се беше напушила. Притесних се, че бях довел Осуалд, който не можеше да търпи подобни лигавщини. Огледах всекидневната за по-млади, по-недоволни лица и с изненада видях Анабел, която стоеше сама в ъгъла със скръстени на гърдите ръце. Не беше с костюм, а по джинси и джинсово яке.